Срам и вина. Полови и културни стереотипи.

Всички на някакъв момент сме преживявали чувството на срам. Чуваме от време на време, как някой наш познат се срамува от нещо, но все пак… знаем ли всъщност какво е това? Бъдейки едно от най-интензивните чувства, които преживяваме на телесно, емоционално и когнитивно ниво, мисля че всеки развива рефлекси и защити да се предпази от ефектите на това горещо и неприятно усещане. Било то междуличностно или социално. Успоредно с гнева, това е най-отричаното и ампутирано чувство в емоционалния ни спектър.
Правим ли разлика между свенливост и срам; между вина и срам? Каква социална роля има и как социалното подсилване прави това чувство нетърпимо и отричано? Къде е здравословната среда на срама и къде започва да пречи на свързването, усещанията, здравия ни разум и решенията.

За отговорите на тези въпроси ще погледнем за повече дълбочина в Гещалт теориите, описвайки психологичните му процеси на формиране. Социалното му подсилване по време на нашето развитие… как е отговорна културата за зараждането и подсилването на чувството, как определя половите ни (и социални) роли и как го изживяваме и соматизираме телесно.

Когато Фриц (Фредерик) Пърлс, основателят на Гещалт терапевтичната школа, се отцепва от психоаналитичната си практика и обучение, започва да определя човешкото развитие като „организъм, взаимодействащ със своята среда“. „Откривайки здравословният ‚Аз‘ на границите на контакт между средата и организма“ (няма здрав Аз, който да живее в изолация или далеч от границата със средата си).
Здравословният срам е социално усещане за границите на другия. Чувство на интуиция за това колко далеч може да стигнем в едно отношение в реално време. Какво мога да споделя и какво е добре да спестя във този момент с някого. Сиреч, в здравословната си форма, срамът често е демонстрация на уважение. Обратното, както е описал Фройд някога: „Идиотията е просто пълното отсъствие на срам в някого“.

Изживяваме срам в отношенията си, който е индикатор за липса на подкрепа. Първоначално, липса на външна подкрепа, след това липса на самоподкрепа (най-честите телесни усещания са горещина и горещи вълни по тялото [като при интензивен гняв]; задух, плитко дишане, зачервяване на лицето и торса, евентуален световъртеж и изстиващи крайници). В токсична форма, често се съчетава с натрапчива нужда (и мисли) да се скрием; да изчезнем.
Срамът е смаляване.

 

Генезис

Когато някакъв импулс на децата (тяхна възбуда или нужда) бива пренебрегната, отблъсната или дори наругана, те се отдръпват в разочарование и започват да създават усещане в себе си, че желанията им са невалидни. Този процес на отричане от собствените нужди генерира гняв във децата, който насочен към родителите, се обръща към самите деца.
Нужда, която не е окуражена, заражда в себе си чувството на срам, тъй като родителите не я приемат или са я отхвърлили (често без обяснение защо). Децата приемат родителските определения за себе си и своите нужди като неприемливи, но детското съзнание преекспонира това определение доста крайно като „Аз съм неприемлив/а със тези свои нужди“ + „нещо ми е сбъркано“ – което може да израсте до неконтролируем перфекционизъм, атакуващ тялото ни, уменията и качествата, човешката ни стойност изобщо.
Този срам, който поначало е изграден в отношение с нашите родители (например поради тяхната интензивна нарцистичност, шизоидност или пограничност) евентуално се превръща в себеусещане (диалога на вътрешния ни критик) и започва да става за нас отправна точка.

Срамът (токсичният) нарушава здравото функциониране на Аз-ът ни. И съответно, достигането на по-широки граници за свързване със средата (другите хора и възможности). Най-простото обяснение на срама е, че той е процес на ретрофлексия (обръщане на импулсите ни към самите нас и субективното усещане за смаляване; малоценност). Разкъсване на мостът между нас и другите; прекомерен регулатор на взаимоотношенията.

В хода на нашата социализация, без дори да ни се дават някакви упътвания за това, изграждаме (избягващи) стратегии и защити в себе си, за да не изживяваме това тежко (и евентуално нетърпимо) чувство. Тъй като то е чувство, родено във взаимоотношение, точно там се адресира и неговото лечение. Проявява се в процеса на терапия, където самата му структура (в идеален случай) се разгражда и неподкрепените нужди се окуражават и приемат от терапевта във ново и обгрижващо отношение. Нуждата на един човек, преживяващ (токсичен) срам е от ново изживяване, което да коригира неговото себеусещане и възприятието за другите в отношенията си. Това е деликатен процес на изживяване (трудно описан в текст), който неминуемо събужда скритият интензитет на срама, който човека се е научил и стреми да потиска.

Токсичният срам е чувство, което е водеща (и скрита) причина за множество психосоматични проблеми, поведенчески и когнитивни натрапчивости от всякакъв калибър, но най-вече корен на ниско самочувствие. За да стане интензивно това чувство, първоначалните психологични условия (първите седем години) често не са достатъчни, за да направят срама токсичен.
Подсилващо и поддържащо е влиянието от нашата социализация. Културните правила (народопсихологията), семейните идеали и догми (най-вече пазенето на тайни и повърхностното общуване удома), училищната система (фокусирана върху резултати и стигматизираща диференциацията) и наложените полови стереотипи стават плодородна почва за зреенето и растежа на срама.

Културата оформя личността ни задочно (получаваме личността си сравнително наготово), по подобен начин, по който нашите семейства ни програмират. Диктува това как да се държим, чрез общи ритуали, модели на поведение, табута и очаквания, как (и какво) да мислим и така нататък. Културата също ни информира за афектите, които са добре дошли в системата (държавата, града, етноса) и имплицитно – какъв е предпочитаният стил на общуване („всички в метрото са много прилични“; „хората от северозапада са нецивилизовани“).

 

Семейната система

Според Гещалт терапията, ние изграждаме реалността си на базата на своята ценностна система, която е повлияна от традиции и (семейна + травматична) история, стереотипи и митове, за които малко от нас и доста рядко сме осъзнати (част от фонът, background). Получаваме наготово набор от поведение, мислене и очаквания, които не винаги (ако изобщо) отговарят на нашите нужди, темперамент, таланти и интуиция. Чрез културата и семейството получаваме яснота и спокойствие – какво да правим със себе си и как да мислим, но губим свободата и възможностите да развиваме своя Аз, да удовлетворяваме спонтанно нуждите си, да изграждаме свои ценности самостоятелно и интуитивно. Процесът на диференциация изисква пространство и системни решения, които не са в интерес на общото и семейно.

Бъдейки мъж със смесен произход чийто баща е от ломско село и майка, родом от голям руски град, осъзнавам как това допринесе за моето личностно богатство (мога да бъда нескромен, когато споделям за себе си). Също така, тази полифония от култура и светоглед ми помогна да развия виждането, съмнението и непримирението, че нещата винаги могат да са по различен от установения начин. В това мое меню влиза до голяма степен и американската поп-култура, която сам избрах като дете (в опит да избягам от противоречията на тогавашното ми поле и да си дам сам яснота) и която съвсем разби малкото консерватизъм, който някога съм имал.
Уви, различните култури вкъщи (или по-точно противоречивите изисквания на родителите ми, влизащи в конфликт със собствените ми нужди) ме направиха чувствителен към срам, породен от несъвместими и изключващи се нужди (отне ми доста време докато осъзная как често родителите несъзнавано ползват като сурогат своите деца, за да реализират провалените си или неосъществени идеали)… и са неспособни да артикулират това по зрял начин.
В Гещалт теорията се допълва, че във едно поляризирано поле, където едни качества и ценности на човек (подрастващите деца) се приемат, а други се отричат и обезценяват, вероятно е преживяванията на този човек да се изградят по полюси, значително организирани около динамиката на срама (неговото отбягване).
Аз и безброй други хора сме (били) разцепени между светогледите на нашите родители (липсата им на съгласие и конгруентност в отглеждането ни). Това първоначално противоречие е отправната точка за нашите душевни несгоди (като токсичния срам) напред в развитието ни, освен ако нямаме коригиращо влияние от други близки или приятели отрано.

 

Култура и традиции

Не е тайна за никой от нас, че българската култура е доста консервативна и патриархална (29 от своите 31 години съм живял в България, та нейната култура е имала най-силно влияние над общата ми принадлежност), което автоматично я прави с ниска емоционална интелигентност и ниска обща толерантност.
От мъжете се изисква да сме властни, независими (каквото и да значи това), съперничещи и целе-ориентирани.
От жените се изисква да са скромни, възпитани и винаги в услуга на другите.
Тези изисквания и ролеви модели, наложени от обществото създават конфликти и за двата пола. Много мъже (включително аз и баща ми) са поставяни в системна позиция за надпревара и надмощество, от която много малко хора печелят и често плащат със своя здрав разум и здраве. Много жени (включително и майка ми… руската култура има прилики с българската) жертват своето личностно и/или професионално развитие и автономност за сметка на развитието на партньора и/или децата си и отново, евентуално плащат за това със здравето и разсъдъка си.
Тези процеси окуражават слабо осъзнаване, развитие и изграждане на Аз и подкопават самочувствието на хората, защото изискванията на обществото (семейството, фирмата, партията, държавата) понякога са недостижими или се достигат на прекомерна цена. Това неминуемо води до провал и болезнено отхвърляне (често се шегувам как социалното е анти-личностно и обратно).
Теорията допълва, че в такива случаи може да видим срамът като стимул за защита или възтановяване на лично достойнство от неоправдани очаквания и осъждане. Но пък, от друга страна, ако системно удовлетворяваме очакванията на социума (ако сме социализирани и идентифициращи се достатъчно за тази цел) и хората започнем да се свръх-идентифицираме със културните сценарии, това сериозно нарушава здравословното развитие на Аза ни.

„Самоотричането“ от Хорхе Букай описва по по-поетичен начин какво е срам.

В моята практика (с опит и от интимният ми живот) се срещам с хора и двойки, които изживяват фрустрации с партньорите си, защото често са свръх-идентифицирани със семейната си система (лоялност към тях и/или ролята, с която са свикнали да функционират там; ранното им креативно приспособяване) и им липсва опита да живеят по-автономно (или под изискването на партньора си).
В семейните ни системи, често няма ясно установени граници и културата ни е дефинирана като общ колективизъм (конфлуентна или слята – по гещалтски жаргон). Това семейно сливане е било силно окуражавано (по мои наблюдения спада) и това да разочароваш семейството си по някакъв начин е носело (и понякога продължава при някои хора) тежко чувство на срам и позор.

 

Образование (и кариера)

Друга допълнителна (негативна) черта, която имаме в културата си е подчинението пред ‚авторитет‘ (сливането ни към спектъра на авторитетност, наличието на нарцистично поле). Това окуражава чувство на малоценност (синоним на токсичния срам) във толкова много хора, които просто не са ‚отгоре‘. Малоценността става проблем защото се поражда от изсилено високи критерии за компетентност.
Не съм в час как стоят нещата сега в българските училища, но по мое време (доживях да употребя ‚по мое време‘ :D) деликатната манипулация на срама от страна на учителите беше номер едно оръжие срещу нашето поведение, но също и срещу различните ни таланти, слабости, стил на учене и самоличност. С което главно успяваха да ни направят тревожни, подчинени и тихи, намаляйки гъвкавостта на интелекта и саморегулацията ни… само за да им създаваме по-малко трудности в часовете и да зубрим неща, от които нямаме особена полза. Наистина не знам как стоят нещата понастоящем и бих се радвал някой съвременен учител да се свърже с мен и да разбера дали срама все още е проблем на образователната система в България.

(Да, драги учители… вероятно сте забелязали, че не умея да членувам думите [и не се срамувам от това]. Ако това не ви дразни толкова, откровено бих се радвал да се свържете с мен и да пообщуваме за вашите трудности с образованието).

В работата си като училищен психолог понякога срещах силовата борба на някои ученици със „идеалният, знаещ и компетентен Аз“, който е приемлив и се изисква от тях, докато техният автентичен Аз, не е приемлив и се научават да се срамуват от себе си.
Тук е и удобен момент, в който може да диференцираме срамът и вината, тъй като е финост на възпитание и дидактика: Най-общо… срамът се заражда (или подсилва) когато налагаме критика към личността на едно дете. Вината може да се генерира когато критикуваме ексклузивно поведение на детето. Разликата между това да кажеш на някого какъв идиот е и каква идиотска грешка (или изцепка) е направил е огромна… и не е просто семантика. Това е още един културен почерк на общуването ни (поддържащ ниската ни емоционална интелигентност и ниската ни самооценка отрано), с който сме свикнали да не се борим и употребяваме на автопилот. Това е общуване, което окуражава растежа на срам в душевността ни.

„Ситуациите генериращи срам са характеризирани със битки за надмощие“… или наличие на нарцистично поле. Доминиращата йерархия (и вертикалното й общуване), на която се опира нашата образователна система не окуражава критично и креативно мислене (работейки в държавни училища и университет, разбрах, че това е вярно както за обучаващите се, така и за обучителите, администрацията и персонала). Преподавателите (като неписано правило) имат по-висок статус от обучаващите се, но и едни спрямо други.
Всички сме колеги, но някои животни са по-равни от други.

С това се свързвам и сега, сещайки се за бакалавърската си програма по психология. Рядко бяхме окуражавани да задаваме въпроси (с редки любопитни и смели изключения), рядко имаше практика по това да вършим изследователска работа, само в някои стажове виждахме как (и дали) теорията е приложима (без посочване на паралели и критични обяснения) в съвремената ни култура и актуални проблеми. И до този момент, предполагам, че не е било голяма работа, защото вече социализацията ни беше научила да „изгубим гласа си“ (явен симптом, породен от чувството на срам).

Държавните ни институции и работодатели отразяват набора от правила, изградени от културата и обществото ни. В тази среда, срамът се преживява когато нарушим сливането с нормите и ценностите на работната култура (нещо, с което лично се гордея, че съм нарушавал многократно). Човекът, който представлява авторитета на институцията (шеф, тийм лийд или супервайзър) преувеличава в това да представя ‚обвиненият‘ с лоши мотиви (докато често заявява на глас проблемите в организацията, за които всички останали просто си мислят). Служителят или обучаващият се бива представян пред останалите в лоша и неприятна за него/нея светлина. Така човекът под прожектора може да се чувства силно засрамен или виновен (отново, като да „нещо не е наред с него“).
Подобни усещания и мисли от типа „нещо не е наред с мен“, могат да се изградят до закостели вярвания за себе си. Те често играят ролята на когнитивни изкривявания и защити срещу свързването с човешките ни чувства, желания и нужди във взаимоотношенията, които не са били обгрижени (или окуражени) когато е било необходимо и така фиксираните вярвания създаваме сами, като защита от (интензивното) усещането си за срам и неадекватност.

Предполагам, че ако сте стигнали до тук в статията си мислите колко тежко е за хората, които изживяват нещо подобно или колко им е било трудно докато са израствали. Наистина, с такова системно креативно приспособяване, на никого не му е лесно, особено ако продължава да го прави и във зряла възраст. Може да е тежко, но в никакъв случай не е необратимо и нелечимо.
Гещалт терапията ни учи на нови и корективни изживявания, интеграция на нов опит и Аз, окуражен на границата на контакт. Ново и здравословно свързване… трансформиращ(и) контакт(и).

Моите здравословни и трансформиращи контакти започваха всеки път, когато успявах да намеря (или съ-създам) приемлива и алтернативна под-култура… чието най-силно олицетворение е психотерапията (терапията е важна част от съвремената Еврейска култура… нищо чудно, че почти всички теоритици, терапевти и основатели на школи са с еврейски произход).
В тази под-култура (и други, свързани с музика и кино) аз намерих позволението да бъда себе си със всички свои недостатъци и импулси, където изградих подкрепящ вътрешен глас и здравословно самочувствие, които са ключовете към разтварянето на срама. Глас и самочувствие, които ми помагат във времена на провал, болка, отхвърляне и разочарование. Помага ми да съм във любяща връзка със себе си и останалите. Като терапевт, знам че е резониращият фактор, благодарение на който подкрепящият глас се подсилва и в мен и в клиента ми. Психотерапията ми помогна да разглобя старите си ценности и да построя нови.

Срамът, в зависимост от своя интензитет, спира интегрирането на нови знания и поведение, блокира свързването ни с другите и може да парализира здравото ни функциониране… и често е главният проблем в терапевтичната работа.