Травма. Замръзване във времето.

Ако имате интерес и въвлеченост в психологията, сигурно сте чували как всички сме невротици до някаква степен и интензитет на проявяване. Като че ли вътрешните ни противоречия са вече естествени състояния на духа и разликата между нас е как гледаме на нашите неврози и навигираме парадоксите си.
Естествено, може да мислите, че това по някакъв начин е несправедливо или жестоко и няма да сгрешите. Или пък, ако ви се струва, че всичко е блажено, че нямате невротични противоречия и света е благо и чудесно място, не се бойте, всички разчитаме на отричане или сме невежи понякога.
Напоследък е трудно да видим нещата различно… че можем да сме по някакъв начин не-невротични и постоянно щастливи. Всъщност, може би е възможно, ако не признаваме и не зачитаме никакви социални норми и живеем ръководени само от импулсите и нуждите си. Ако по някакъв начин можехме да живеем с възприятието, че действията ни не влияят на околните и че нямаме пряка нужда от тях за удовлетворението си, сигурно нямаше да имаме вътрешни противоречия. Уви, хора–социални–животни сме и не сме сглобени по този начин. Освен когато нещо в развитието ни не се обърка главоломно, естествено. Тая ‚свобода‘ може да обсъдим някой друг път. По заглавието става ясно, че отиваме в друга посока.

Ако в невротичността живеем с усещането, че нещата винаги са едно лутане и противоречие, с чести затруднения при свързване на смисъл между два края, това е добре. Пътят е тегав, противоречив, понякога необясним, безсмислен и пълен с трудности, вътре и вън. Това понякога ни се случва и е естествено. Повечето от нас живеем с известна устойчивост и разбиране за теглото, което всеки ден трябва да бутаме и че задачите, които сме си поставили са свързани с премеждия. Разглеждайки травматата, при нея спокойно можем да кажем, че това стъпаловидно и динамично чувство липсва. Или че цената за него може да е много висока.

Нека видим какво е травма, пост-травматичен стрес и какво ре-изживяване?
Травмиращо събитие може да бъде: отивайки на гости на познати, родители със 7-годишно дете, влизайки в апартамента им се стълкновяват с огромно куче. Детето няма капацитет да се справи със злобата на кучето към него и ужаса, който сковава цялото му същество. Родителите му не предприемат действия да намалят шока на детето си, за да не обидят домакина. Освен това, никога повече не се говори за това събитие.
Ре-изживяване на травмата е когато същото това дете, вече възрастен, бива нападнато от друго куче (дори и без наранявания). Целият шок и дистрес изживяван някога се връща със същата сила. Същото количество стресови хормони, които заливат тялото му, но и същата реакция на замръзване.
Пост-травматичен стрес е когато същият човек види куче, дори и от далече, да избяга, умът му да блокира и да посрещне същите чувства, та дори и по-интензивни. През голяма част от деня мисли за кучета и изживява страх.
Друг пример е сексуалната злоупотреба/сексуално насилие.
Травмата е самият акт, където доверен и близък човек (често от семейния кръг) злоупотребява с неподправеното детско доверие и изнудва детето като му казва, че ще разкаже какво лошо дете е, ако не си мълчи. Така то може да загуби доверие и отдаденост към всякакви форми на семейни групи и когато други хора наоколо не са наред, винаги търси вината в себе си.
Ре-изживяването може да се съживи от фрагменти като миризми, фрази, нечия гримаса, облик, дори и собствената възбуда, към която може да се усвои чувство на срам.
Посттравматичността може да стигне далеч, до деперсонализация на собствената сексуалност, промяна на възприятие и чувство за вътрешна стойност (и сексуалност), разбиране за отношенията между хората и умението за доверие въобще. Особено в ранна възраст.
Друга вариация на травма може да е родител, изгубил дете. След подобна загуба, ако не е адресирал и обгрижил тревогата си, мотивът за отношения и близост с другите няма да е техният интерес и благополучие, а контрол над собствената травма и изживяването й. Дейностите, мислите и ценностите могат да се изменят в посока, която да дава контрол и себе-предпазване от ефектите на травмата.
По принцип хората с интензивни (и ранни) травми координират поведението, отношенията, дейностите и мирогледа си различно след травматичните си изживявания. Понякога парадоксално и необяснимо за „нормалните“.

След травма светът започва да губи нюанси. Имаме поведение изживяващо травма и поведение, насочено към избягване на нейното пресъздаване и повторна среща с интензитета на съпровождащите усещания, често натрапчиви мисли, страх, тревога, ярост или вцепенение. Също и кошмари. И голяма част от организирането на психиката отива към мобилизация и планиране с цел избягване на срещата със всичко поглъщащо, за което сме нямали капацитет да интегрираме… и изразни средства дори да опишем.

Травмата Е изживяване, което в съкрушителна степен е нарушило нашето усещане за цялост и сигурност и ни държи в плен до момент, в който имаме някаква безопасност, повече сили и надежда за разрешаване. Отворен гещалт на nта степен, който няма конкретна цел за затваряне, освен когато няма определена перспектива и безопасност, която да вкара в движение някакви мерки от наша страна. Много от енергията, която отделяме за ежедневните си стремежи, отива за превенция и самозащита, дори когато не е нужно, което евентуално води до изтощение, обезчувстване и популярния синдром на прегаряне.
Травмата НЕ Е разочарование, че не сме получили подарък за празника си, тъга от своенравното поведение на другите или потиснатост от скуката, в която понякога попадаме. Може след осъзнаване и намаляне на степен отричане да се окаже с такъв по-дълбок корен, но ако не е съпроводено с крайно и реактивно поведение, по-скоро не.
Травмата е фиксация, остра реактивност или блокаж на поведение, чувства и мислене, където цялото ни възприятие се мобилизира към избягване на опасността, без значение дали е въображаема. Фрагментирането и недовършеността на травмата я прави реална за притежателя си. Заедно с това е мобилизация. Задвижва алармените ни системи и тялото до хиперактивност и свръхчувствителност, където най-малкият сензорен фрагмент може да ни докара до бяс или ступор.

Едва ли би дошло като изненада, тогава, че повечето травми и уязвимост към тях се зараждат докато сме деца. В едно време, когато физиологично, емоционално и рационално не сме узрели, за да филтрираме случващото се. Имаме единствено преживелищен Аз, който регистрира усещанията неасимилирано и сурово, без някакъв контекст или смисъл свързан с тях. Нямаме ресурсите и още по-лошо ако нямаме подкрепата за да поемем силните стресови изживявания. За да запазим разсъдъка си и някакво равновесие, мъдрата природа ни е дарила с несъзнателна сфера, където тежестта може да се измести на пауза докато намерим подкрепа и сили за ревизия. Да придадем смисъл на болката, чрез който да си върнем равновесието и да продължим с живота си.
Ако сме имаме късмета да имаме стабилни, осъзнати и емоционално културни родители, травмите не остават фиксация (или поне не се влошават) и могат да се разрешат преди да метастазират. Усвояват се постепенно от детското ни съзнание и емоционалност и поставят основите на реален опит и стълб за по-здрава психика и устойчивост.

За съжаление, често става така, че наоколо не намираме подкрепа и изживяванията, които са генерирали голямо количество тревога, не са останали обрижени и разрешени. И дори след като се изтласкат към несъзнаваното, при повторна среща със сходни обстоятелства, телесния отговор е сходен. Тялото отново отделя същото количество стресови хормони (разпознавайки цяла заплаха от фрагменти), без значение колко добри сме станали в рационално отричане или самоконтрол след съзряване и достатъчно практика.

Всички имаме общата култура да знаем, че системното генериране на стресови хормони (когато биваме погълнати от силен афект) води до увреждане на здравето ни. (Не)Парадоксално, но с рационализацията и отричането, на които се учим в „цивилизованата“ си среда усилваме соматиката и дистреса си, тъй като чрез съзнанието си, с цялата си сила и потенциал, забраняваме на емоциите да излязат и тялото ни да вентилира енергията, която събираме при травматично пре-създаване.
Това спира всякакво присъствие и осъзнаване на настоящето. Изживяването е от миналото и ни връща там, губим представа за време, пространство и контекст (лимбичната система изгаря, докато пре-фронталния ни кортекс угасва; хипокампа капилулира пред амигдалата). Отваря същата тъмна стая и ни тласка там по същият начин, както когато е била отворена за пръв път.

Дотук всичко звучи естествено, нали? Стресови хормони и мобилизация на тялото за защита, изтласкване към несъзнаваното с цел запазване на някакво равновесие и застои до намиране на сили за разрешаване. На мен всичко ми звучи в ред. Но това е само вътрешната перспектива. Това което се случва от първо лице и е само част от картината на травмата.
Имаме контури, цветове и фигури, но липсва рамката. Рамка, която получаваме от другите хора. Тези, които виждат травмата отстрани и по друг начин допринасят за нейното реализиране.

Често присъства ярка нетолерантност и сегрегация към поведение различно от ‚приличното‘ и очаквано. И няма по-наситено неприлично поведение, от това предизивикано от травматично ре-изживяване.
Изглежда така сякаш всякакво поведение съпроводено със (силен) афект (гняв, еуфория, отчаяние) принуждава околните да осъждат и игнорират страдащият или да странят от него като от инфекциозна болест, която не искат да прихванат, не искат да виждат и не искат да признават въобще. Но повечето хора не са наясно със състоянието на другия, поради собствената си забрана на подобни изживявания и поведение. „Това не е нормално“, „тия са откачалки“ … и толкоз.
Най-голямата грешка в едно отношение, било то дидактическо, родителско, професионално или партньорско е невежото заключение. Прекалено често осъждаме едни други като глупави, неспособни, срамни, луди или неадекватни, докато просто сме тревожни, изплашени (по време на силен афект, мозъчните центрове, които отговарят за способностите ни за анализ, синтез, памет, въздържание и ориентир отслабват). Още повече когато сме зависими от обратната връзка на околните (нужда, която може да остане неудовлетворена до старост).
Това често е поради собствената ни тенденция към проекция. Също и конфлуентността, която имаме със значимите си обекти и неясно чувство за граници. И за нашата култура, където нямаме думите да опишем каква нужда точно имаме или какво се случва с нас отвътре, предполагам, че заедно нормализираме подобни отношения и нагласи.

Нямам пълно обяснение за това извън емоционално-мотивационната ни сфера, така че може би добър историк-социолог може да обобщи този социален феномен по-добре от мен, но изглежда че живеем във време, което почита (и се крие зад) рационалността, отсичайки другото като примитивно, не-цивилизовано и даже срамно (понякога си представям хората като самоходни мозъци, които шетаме насам-натам със педантично разграфените си правилници, живеейки без връзка с телата или чувствата си). Но колкото и да се напъваме, ми е радостно да съобщя, че не можем да изпреварим еволюцията и въображаемите идеали, които гоним. Рационалната част често е безсилна да извади преживелищната от нейната реалност.

Борбата може да изглежда загубена, но не е така. Борбата е страшна, но решима. Травмите, които имаме се интегрират в нашето не-рационално себе. Несъзнавата част от психиката ни съдържа фрагментите, но неотчетени, не се носят съвместно със рационалната ни част. Има деление и то личи. Тялото, за разлика от съзнанието, не е умело в отричането и често изразява всичко, което полагаме усилие да скрием или контролираме.
Често става така, че нямаме ума и дума за да изразим тревогите си. Но и това не е нужно, тъй като жестовете, тоналността, автономността на тялото и емоционалността ни говорят.

В холистичното интегриране на всичките си (незрели, срамни, наранени, плашещи и реактивни) отговори, чувства, поведения и мисли стои еволюцията, която търсим и освобождаването от тежестта за пространството необходимо за да продължим напред, да се ‘срещаме’ с другите, да усвояваме новости и качества за да живеем живота си по-пълноценно.

Травмите са факт и блажени са хората, на които са били спестени (ако има такива). Мисля, че вече някъде съм споделял как физиологията ни е примитивна за целия технологичен (и високо-скоростен) напредък и има нужда от време да навакса към всички очаквания, стандарти и изисквания на живот, които сме създали за себе си. Може би просто е нужно да сме търпеливи със себе си и другите.
Щом става така, че от имейли да достигаме до панически разстройства, себе-затваряния за да смогнем на ежедневието и упора от зависимости и заетости, чрез които да избягваме изживяванията си, значи липсват стъпала по пътя ни… или бързаме прекалено много.
Естествено, битките не са изгубени. С достатъчно доверие за да отразим един друг адекватно, разбиране на настоящите трудности и подкрепа към нови и корективни изживявания, можем да си наваксаме изгубеното, да продължим от там където сме били спряли, за да вървим по-автономно и уверено напред по несигурните си, трудни и понякога травмиращи пътища.

Реклама