Контрол… над (не)щастието

Имам въпрос към вас. Той касае най-баналната тема, която е актуална за западното ни общество през последните 50 години, наложена от движението по позитивна психология в САЩ и е подкрепено от консуматорската ни култура. Това е въпрос, който евентуално се проявява в 100% от общуванията ни под някаква форма, често натрапвайки се като най-важното изискване и често се издига до търсене на формулата и комбинацията за разрешаването му.
Спокойно… няма да питам Щастливи ли сте и защо? Въпросът ми е: Когато сте нещастни, знаете ли защо? И какво правите с това?
Не е нужно да ми отговаряте, въпреки че ще се радвам на добър диалог. За да обсъждаме тая тема е добре да внесем (или по-точно върнем) нюансите. В стремежа към това, днес ще съм адвокат на дявола, така че ако отношението ви към вашето удовлетворение понастоящем е неясно, объркано или нестабилно, по-добре прочетете нещо за навиците на успешните хора, някоя мъдрост, молитва или позитивно утвърждаване.

Опитайте се да признаете на себе си, честно… не ви ли писна (умори или замая) да гледате на света през идеалистични или розови очила и също да сте коректни с хора, които ви го натрапват (или поне внушават)? Но и коректни с хората по принцип…
На мен да. Бесен съм, че това се превърна в някакъв популярен наратив, на който все повече „разумни и осъзнати“ хора кълват. Заедно с това, от скоро се появи в мен и химията на непукизма, че  мога да „развалям атмосферата“ с „негативното“ си отношение. Никога до преди това не съм бил по-спокоен, ако някой там (идеален и добър) не иска да общува с „хора като мен“ и да ме гледа от морално възвишената си позиция.

Горе-долу за това ще адвокатствам. За присъстието на „злите“ сили в душите ни, как ни допълват и функционират, как понякога се преструваме, че не съществуват (поне в нас) и как често подхранваме нещастието си със стремежа да контролираме прекомерно чувствата си и впечатленията, които оставяме в другите. С евентуалната надежда, че захаросването или идеализациите, с които привикваме ще останат просто като стъпка по пътя ни към ново съзряване.

Fake it, ‘till you make it.

Откъм щастие (или образа за него) не знам дали в семейството се научаваме на това (започва в семейството и се утвърждава навън, където влизаме в коловоз със всички останали), но когато не сме щастливи (весели, доволни или поне спокойни) и не искаме да го приемем, се стремим да си дадем вид, че сме. И наистина, кой модерен човек ще тръгне да си прави анти-реклама ако иска бъде харесан или да увери и надъха себе си?
Ако четете това, значи най-вероятно сте отворили препратката през фейсбук. Щом имате профил в соц-медията предполагам знаете как там може с история, остроумен статус или снимка да оставим кратко впечатление, че живеем щастливо, самодостатъчно, блажено или възвишено.

Като всяко друго поведение, ако упражним и това достатъчно пъти, то изгражда рефлекси. Особено ако имаме болестен страх от негативна обратна връзка, тежък опит с нея и утвърдената нагласа, че страхът, отхвърлянето, стреса и болката са нещо ужасно. И наистина, тези чувства могат да се преживяват тежко, особено ако сме живели в среда (и продължаваме да констелираме такава), където могат да ни обичат само при определени условия. Тогава обичта губи спонтанната си посока и можем да я даваме на други и да си позволим да бъдем обичани само след покриването на стриктен чек-лист. Изграждането на рефлекси (контрол) до модел към доброта и чистоплътие е един пример, за това как изграждаме защитни рефлекси срещу интензивните чувства. Друг модел може да е поведение на независимост, демонстрация на сила, разсъдък и хладнокръвие. В зависимост какво е било награждавано, това е потенциалният модел и защита.

Сега до голяма степен отношенията ни са коректни и разбира се, да отрежеш някой директно е немислимо. Изразяването на неприязън не се одобрява и това би довело до среща с гореспоменатите чувства. Ако някой се впише в изискванията ни за допустимо отношение, прякото изразяване на желание (или ярък афект) също не е безопасно. Въобще, приемането и даването на афективна обратна връзка (която е обект на оценка и евентуално осъждане) ни среща с много наши чувства, с които не знаем какво да правим, освен да потиснем.

Откакто съществува психологията (но и без нея) знаем, че сме много повече емоционални отколкото рационални същества, та защо сме толкова обсебени да обучаваме математика, химия или БЕЛ, докато афективната култура стои на дъното на студен кладенец? …изблик, знам… не се сдържам тук.

Да се върнем на рефлексите. Благодарение на горните и други фактори, създаваме рефлекси, които да държат афектите ни и (не)щастието ни под контрол / в шах. Знаеш, че щастието ти вероятно е от страната, където посрещаш страха от риска към новите хора, болката и фрустрацията от изискващата работа или главозамайващата еуфория от това да споделиш с точния човек какво изпитваш към него/нея. Но поне оставяме добро впечатление, нали? (дали?). Поне над това имаме някакъв контрол и знаем, че е правилно, коректно и безопасно.

За да разберем (да си спомним) откъде идва това поведение и решения е достатъчно да се запитаме кой от кого изисква да се дръжи прилично и (макар и болезнено) какви са последствията, ако държанието не е такова. Ако сте задали този въпрос сега на себе си, към него може да допълните кога се е случвало (за последно), дали се случва все още по тая пътека… и дали вече нямате нов поглед, сили, знания и подкрепа, за да виждате и действате различно?

Рефлекс за мен понякога е мръсна дума, понеже не дава място за поглед и решение. Той е пряката връзка между стимул и реакция и може да възпрепятства паузата между тях, която аз романтизирам като най-осъзнатото звено от развитието ни. Рефлексът дефинира нещата прекалено условно и примитивно и в тези времена на разум и напредък, никой не обича да си припомня колко близо може да е до кучето на Павлов.
Рефлексите спестяват време и усилия и са корена на уменията и талантите ни, но тежестта им може да обхване голям спектър от живота ни, разраствайки се до модели, контролиращи живота ни, особено при липса на различни и коригиращи преживявания. Те могат да обективизират възприятието ни за реалността прекомерно, лишавайки ни от перспективата да имаме (противоречиви) избори, нюанси и чувства по виртуално всички въпроси.
Тази обективизация срещаме все по-често и видимо ни лишава от чувствонегативно и позитивно – което смея да твърдя, че е в основата на пътя към щастието ни.

Обективизирането и рефлексите са прокурорите от страната на нашето „позитивно, разумно и морално“ време и понеже избрах да съм адвокат на това ‚чувство‘ което замазват, за да дам пример (и евентуални решения) трябва да се поставя и в ролята на подсъдим. Макар, че примерите са в изобилие, не бих искал да въвличам някой, който не иска да постави сянката си на светло.

Родният ми град е просто място като всяко друго – това е факт, обективизация. Рефлекс, който дълго време имах е да замъглявам чувството на депресия и тежест, всеки път когато отивах там. Убеждавах себе си, че там сред природата и тишината мога да си почивам и че нямам нужда от много, за да съм щастлив. Но това не е вярно, а това просто рефлекс, който ми спестяваше чувството на празнота, безсилие и потиснатост от неосъществените проспекти и лишения там. Приемането на меланхолията от липсата на възможности, яростта от противоречивото ми израстване там до изкривяването на качествата ми и най-вече страхът от конфронтацията със всичко това, бързо ми върнаха много решителност да променя комфортните привички и рефлекси, с допълнителна жезненост и твърдост за да поддържам посоката, в която искам да вървя и ми идва най-естествено. Да рискувам и да се осмелявам повече на мястото, което съм сега, за да живея по-плодотворно, пълноценно и радостно.

Дълго време живеех в столичен квартал, който просто беше „удобен и ефикасен“. Връщайки се наскоро с по-отворена нагласа, признах на себе си колко потискащ, дразнещ и сив ми е всъщност. Това чувство ми помогна да оценя мястото, където живея сега и ме мотивира да търся дори по-добро и гостоприемливо.
Спортувам от дълги години и предполагам, че ми е омръзнало, тъй като вече ми е противно и досадно. Мразя лостовете, повторенията, фитнес залите, лошата музика в тях и най-вече миризмите им. Продължавам да тренирам въпреки това, понеже осъзнавам дълготрайния ефект върху здравето и самочувствието ми, бъдейки в позицията преди-и-след няколко пъти досега.
Понякога имам отношения с хора, които поддържам от коректност. Но в искреността си осъзнах, че тези отношения ме успиват, дразнят, ограбват от сила и жизненост и усещам как затварям крановете си, за да се впиша по-добре. С това дойде рискът към конфронтация с нови и по-привлекателни хора, където страхът от потенциалното им отхвърляне и вината, че съм изоставил старите, са много по-приветливи за мен.

Мисля, че страхът от загубата
потушава радостта и вълнението от победата
за голямото мнозинство от хора.

Но, тъй като страстите не търпят посредственост, има и по-ярък нюанс. Осъзнах, че изпитвах най-неподправена омраза към свой близък. След интензивно изживяване на чувството, паник-атака и кратка криза на идентичността, почти интуитивно насочих цялата си енергия далеч от това отношение към повече самостоятелност, новости, желания и рискове.

Накратко, всички разочарования, всички дразнещи хора и отвращаващи отношения, потискащи места, заспали навици, плашещи възможности и виновни действия съдържат много потенциал в себе си след една искрена оценка. Дават много ентусиазъм и вълнение за по-жизнена употреба на ограниченото време, което имаме и освен това, ново измерение на откровеност.

Изживявайки всичко негативно през дългия процес на самопознание, общувайки и с други, които са достатъчно откровени да представят себе си в такава светлина, ми става повече от ясно, че тоя процес не е уникален. Детайлите са субективни за всеки, но процеса на придобиване на цялостност, трансформация, искреност и отговорност, като че ли е общочовешки… или поне за тези от нас, чиято мотивация се движи в тези посоки.

„За да станеш мъдър, научи се да се вслушваш
в лая на дивите кучета в мазето си.“
Фридрих Ницше

От всичко това реших за себе си, (което споделям и с вас сега) че един от най-опасните за нашето удовлетворение и развитие феномени е прекомерната обективизация и загуба на („негативно“) чувство, на което можем да се научим чрез сляпото сливане с образци от типа „розови очила“ или „морално величие“, правейки рефлекси от условията им. Така неусетно може да се окажем просто ‚свидетели‘ на живота си докато бавно и неусетно ни подминава.

Макар, че е малко полярно, осъзнах, че ако липсват неща, към които изпитваме ненавист, има голяма вероятност да нямаме и обекти, към които изпитваме страст и отдаденост. Същите чувства превръщайки се и в двигател, даващ енергия, устойчивост и смисъл когато плановете, дисциплината и правилата за желанията, амбициите и нуждите ни откажат. Чувството, което на мен оставя тази перспектива е, че страстта ми към психологията, гещалт терапията, междуличностните отношения и изследването на човешката душа и социум никога не са били по-силни. Дори и абсурдните ми детски фантазии не изглеждат недостижими от тази позиция.

Прекомерния контрол над чувствата може да стане причина за заболявания. Контрола над впечатленията е илюзия, която свързана (или не) със неосъзнатото ни чувство за нарцисизъм и тенденцията ни като рационално (и затворено) общество да ментализираме (по-често да проектираме) ни държи в шах, застой и евентуално може да прерасне в депресия. Илюзия, с която държим затворени примитивните си (и естетически) нужди и чувства, с чието свързване често намираме изход и решение от само-себе-си.

Освободиш ли собствените си афекти от срам и вина,
асфалтираш пътя си към актуализация.

Свикнали сме да подхранваме една пресилена съпричастност и емпатия, превръщайки я в задължение дори когато нямаме силите и качествата за тях. Правим от тях една морална трибуна, от чиято висота съдим всеки, който демонстрира различно и не-социално (защо не осъзнато) поведение, по този начин често криейки се от тревогата си, когато се случва на нас или дори си спомним за това. Уви, дори и този рефлекс е простим.

От влиянието (или ефекта) на обективизацията често става така, че дори не можем да заемем позиция от първо лице. По рефлекс говорим общо и по принцип, като по този начин не поемаме собствена отговорност за позициите си, потенциалните желания, намерения и чувства в изказванията си, в опит да смекчим евентуалните им последствия и как ги посрещаме. В отношенията ни това минава и като форма на манипулация (аз искам да правиш това ≠ така се прави по принцип / пие ли ти се кафе ≠ искам да пия кафе с теб).

После в недоумение задаваме въпроси от сорта: защо сме нещастни… без да си даваме сметка КОЛКО ЛИЧЕН (със всички лични нагласи, афекти и чувства), отговорен и изискващ избор е този на щастието всеки път. Избор, който понякога има много висока цена и трудно се открива в тестото на общото.

Защото без осъзнатост за това, преиграваме излишно много с идеята, която е изградена за нас като личности, обществото и щастието и често се чудим защо нещата не вървят. Ако успеем да се освободим от ‚благородното‘ мнение (голяма част от обществената идея за щастие), което имаме за себе си или поне изискването (контрола) другите да ни възприемат така, се отварят вратите към свободата да правим повече, да рискуваме и да се осмеляваме повече.
Само след това можем да се свързваме спонтанно и по-често с душевната енергия, здравословната агресия и да се отделим от тежестта на някогашните си забрани и страхове, за да можем да живеем живота си по собствен регламент, без да нарушаваме общият поток и да пречим на другите.

Все пак се надявам това да не стане пътепис или рецепта за вас. Ако го приемате, приемете го след като изследвате и знаете, че ще има вето (подобни решения и чувства болят, да). Надявам се този текст, да ви помогне да правите повече това, от което оживявате, което ви свързва с вашите способи и качества, които ви помагат да се справяте и да се чувствате по-удовлетворени от съдбата си и по-устойчиви към препятствията й. С потенциалния курс към нейната промяна. Независимо от другите (до колкото е възможно) и техните претенции.

Като малка ирония, завършвам статията с цитат от Петър Дънов, чието бяло братство често възприемах като символ на пасивност, изтласкване, пресилено смирение и добрина.

„Не се спирайте на отрицателните си състояния, които могат да ви спънат. Дойде ли ви някоя скръб или някое страдание, не бягайте от тях, a разговаряйте като с приятели. Те носят някакво благо в себе си. Външно скръбта и страданието са облечени в скъсани, парцаливи дрехи, но вътре те са като царски дъщери, облечени в скъпи и красиви дрехи.
Тези, които не разбират смисъла им, гледат на тях като на препятствия в живота си. Разбере ли ги човек, те ще се превърнат в радост.“

But first, when life gives you lemons… GET MAD! 😀