Консервативната природа на културата. Отношенията между поколенията.

Наскоро станах на 30 години и осъзнах, че вече две години от тях живея в столицата. Не съм сигурен дали е ‚законът на привличането‘ или водещите обстоятелства на статуквото, но повечето хора, които срещам и с които най-активно, откровено и задълбочено общувам са на моята възраст и също като мен – имигранти. Тук е мястото за възможности, където тези и много други срещи са реални.
Така се случва, че всички, които искаме привилегията да се свързваме с различни от стереотипните за възприятията ни хора, да актулизираме себе си и да живеем по-добре и различно, вървящо в по-добро съзвучие със самооценката ни и стремежа да избегнем социо-културната депресия в малките, провинциални градове (в които не се вписваме) – идваме в София. Най-просто, идваме тук за да намалим тревогата си и подсилим увереността си в живота. И въпреки, че тук имаме повече анонимност, безопасност и свобода да изразим себе си, това пак има препятствия. Прибягваме до това да стандартизираме отношенията си с другите (най-вече връстниците) според нормата на хората, сред които живеем. Това често е финансовата свобода, емоционалната стабилност и независимостта от другите (освен одобрението им, може би). Звучи наистина глупаво, понеже няма финансова свобода (тя е род съ-зависимост), емоционалната стабилност може да е оправдание за празнодушие и независимостта започва да звучи като авто-сегрегация. Но ето, че това до голяма степен е мерилката ни за това какво е качеството на живота ни в момента и как се справяме. Изразяваме и утвърждаваме себе си, но като че ли по устав. Спонтанната себе-изява пак остава на заден план. Оцветено по този начин изглежда, че живеем доста шизоидно… или може би не.

Въпреки, че нюансите са изобилни, перспективите и възможностите никога не са били повече (чийто брой и усвояване усилва дистреса), двигателя между редовете си остава същият. Живеем живота си с цел реализация, изграждане на общност и бягство от самотата и се стремим да се съобразяваме с правилата за това, така че да не саботираме целите си. Всеки от нас, със своето участие допринася за създаването на колективният дух на нашето време и със съгласието си утвърждава правилата за това. Така изграждаме трайност, предвидимост, някаква социо-културна или групова идентичност и посрещаме несигурностите по-добре, като правим този феномен общ и параметрите му по-ясни за всеки (дали?). Но така затваряме доста други врати. Разгледано по този начин, излиза че живеем доста слято и не-шизодно.
Или просто в някаква яма между двете (как мислите)
?

Ноооооооо… столицата не е терен само за младия, така че се срещам и общувам в дълбочина с доста хора по-възрастни от мен и те казват как не ни завиждат за стресовото и изискващо ежедневие, в което живеем (което видимо извън София го няма?). И като че ли им е по-лесно да го видят, тъй като не са пряко въвлечени в него. Техният допринасян и утвърден (и в зависимост от условията – изчезващ) дух на времето и правила са различни и от тяхната перспектива е по-лесно да се видят разликите; има и с какво да сравнят. Това всички го знаем и изглежда някак естествено. Проблема настава, когато започнат оценките от една страна към друга, осъждане на психологическата реалност на другата, само защото не са били потапяни в трайно и не са били въвлечени, възбудени емоционално от нея за да я изживеят като реална.

И тук се корени въпроса, тъй като евентуално се стига до това: защо не разбираме (дори не чуваме) един друг и общуването между поколенията може да е враждебно?

Много от описаното горе не е измеримо по някакъв точен начин и не се вижда освен чрез формирането на общности, които споделят изживяванията. Сливаме се с движението на мнозинство, изживяваме емоционални причини и следствия, намираме сравнително повече безопасност и до известна степен предприемаме действия в отговор на нуждите, актуални за времето. Случва се с нас, случвало се е с нашите предшественици и ще се случва и занапред. Това е социален феномен и за да има повече контури и рамка тая картина, нека разгледаме какво всъщност (може би) се е случило и какво става сега.

Произхода, растежа и утвърждаването на нашите предци се е случвало в условия доста по-флегматични и праволинейни от сегашните. Изборите, реализациите и общностите са били малко и ясно рамкирани в сравнение със сега. Това в никакъв случай не значи, че е било лесно. Обстоятелствата за много хора може да са били праволинейни, но все пак тежки. Избора на семейна среда или партньор не е бил толкова либерален и всякакви капризи или нарушаване на семейна цялост са били посрещани като стигма. Работиш, защото нямаш избор и по този начин избягваш социалното изключване. Утвърждаваш Аз и самочувствие.
Застрашаващ недостиг на финанси или тежка семейна среда, без ясно изразени граници, могат да заставят един подрастващ човек да придобие изключителен приоритет, фокусиран именно върху нуждата за изравняване на недостига, неглежирайки много други житейски аспекти, особено ако средата му стимулира това, прави същото или въобще не дава индикации за други перспективи. Това може да изгради цял дух за едно време, потенциално догматични възприятия, тясно гледище и трудност при общуване с хора, чиято реалност е фундаментално различна, носейки дух, нрав и темпо невиждани и нечувани досега.

Сега времената са други и трябва да призная, че психологията е допринесла за калейдоскопа от новости, които понякога се чувстваме задължени да интегрираме в живота си (понякога само за да сме в контра на предците си). Рядко преди това е било от важност, например, да имаш партньор, който да се грижи за нуждите ти, да те изслушва, да те подкрепя, да се работи активно над една връзка, така че да бъде удовлетворяваща за всички. Рядко преди това е било важно да се знаят по няколко чужди езика, да имаш техническа грамотност, да умееш да общуваш със всеки политически коректно и толерантно и да сме взискателни и педантични към всички нюанси на професионалният си строеж, умения и характеров растеж. Рядко е имало свободни канали за информиране за последните начини за усъвършенстване, хобита, моди, форми на общуване и философии за живота, към всички от които, всеки има свободата да изрази позиции, различни чувства и нагласи. С отвореността, летвата и съревнованията са вдигнати до главоломни висоти. И макар всичко това да ни дава удовлетворение, свобода, пъстрота и уникалност, то може да е много дистресиращо. Видимата самоактуализация, приход и идея за щастие се превърнаха в новата фикс-култура; с нови ценности и цени, които изисква. Границите са толкова широки, изградени като нужда от ранните ни липси и разпространени от медията за широка употреба, че всяко тяхно по-консервативно разглеждане може да се посрещне с бунт.

Надявам се, че с разглеждането на нещата тип преди и след, подкрепени от феноменологията и начините, чрез които изживяваме и възприемаме нещата за реални, става по-ясно защо е трудно общуването между поколенията предвид външните фактори. Цялата култура и общество на едно време по някакъв начин са винаги толкова въвличащи, свързани с нуждите, актуални за времето, че оставят в изживяващите усещането, че това е реалността на абсолюта и други форми и строеве са прекалено абстрактни. Това неведнъж е създавало триене между хора, които просто са живели под различни условия, с различни нужди и нрав или се противят на културен шок от нещо много различно и може би заплашващо условията, с които са свикнали.

Условия, стоящи изложени дълго във времето и пространството, упражнявани от хората достатъчно настойчиво стават полюс. И в отговор на един полюс се появява неговата също толкова силна, но противоположна полярност със сремежа на едната страна да запази нещата такива каквито са и другата бясно да ги замени… и обратно.

Това е само част от уравнението за разбирането на неравното общуване. Друго нещо, което поведенческите науки внесоха с гръм и трясък е неотчетеното някога сходство (или по-скоро разлика) между хронологичната възраст на хората и емоционално-психологичната. Незнанието за дълбините на вътрешният свят на хората и психо-физичните фази, през които минаваме по време на растежа си е оставяло нагласата, че щом си на определена възраст, значи трябва да имаш строго определени нагласи, отговорности, поведение в съзвучие и принадлежност към съответна група от хора. Но благодарение на психологията става ясно, че има много пречки за здравословното преминаване през фазите на растеж, свързани с определените нужди и преживявания, които могат да останат невидими, поради доминиращата значимост, която поставяме на физическата възраст и очакванията на познатите ни стандарти. Всичко това може да доведе до механизмите на изтласкване, обезчувстване или да ни научи да се преструваме за хора, които не сме и това на свой ред да доведе до необясними тревоги, объркване, девиации, невротизиране, личностни разстройства и дори налудности.
За радост, обаче, с появата на психологията се ражда и психотерапията, която прави възможно разрешението, компенсирането или приемането на трудностите, пречките и парадоксите, за да може живота да продължи по-жизнено и удовлетворяващо.

Съжалявам, ако усложних нещата, но беше важно условие за разбирането на ядрото. А ядрото… нека сега да кажа, че зад консервативността на културата (в стремежа да запази нещата същите), трудните отношения (между поколенията) и натрапчивостите, които изживяваме се крият страхове. Тягостно ми е да се примиря с толкова просто обобщение, но страхът присъства почти постоянно в живота ни и е голям регулатор на поведението и волята ни. Той е едновременно двигателя и разрушителя на нашият прогрес, общуване и актуализация, в зависимост през какви очи е видян и какво сърце го изживява.

Понякога става така, че в общуването с другите изпитваме страх от авторитета им (който може да е само привиден) и се чувстваме малки, реагирайки остро на тежкото им присъствие.
Други пъти, усещайки своята преходност и намаляваща значимост в лицето на по-млади и жизнени, реагираме жестоко и обезценяващо.
Също става така, че срещайки някого с различни преживявания, от които ние сме били лишени по една или друга причина, също може да позволи на импулсите ни да отреагират общуването.
За мен това са важни сигнали за това къде се намираме в своята зрялост и реализация и в каква посока избираме да вървим от тук нататък. Статуса, приходите и самореализацията би трябвало да са следствие от нивото на тая променлива.

Но, да се върнем на страховете.
Често страхът ни от промяна води към ограничаващ контрол и страха от застой до импулсивност и хистерия.
Страхът ни от близост може да доведе до самозатваряне, а страхът от самостоятелност до сляпо сливане с другите.

Всеки човек има страхове, за които често не подозираме, но според популярните нагласи, които имаме към това чувство, се стремим да го избегнем или отречем, понякога за целта провокирайки страховете на другите.
Всеки от нас съдържа страхове, родени отдавна, с които не сме успяли да се справим и тези страхове до голяма степен влияят на нашите възприятия за реалността, как изживяваме промяната й, решенията които вземаме и най-вече решенията, които избягваме. Знанието за тези наши пътеки дава способността за отговор (отговорността) и потенциалните перспективи и трудности без значение колко консервативни или модерни сме.

По моите прости наблюдения, консервативността на една култура е в отговор на някаква (колективна) нужда, съчетана често със страх (актуален или не). Със смяната на поколенията, тези страхове и нужди се изменят и в настоящата си форма, значимост и реалност, просто избледняват. Не искам да звучи като капитулация, но така изглежда естествено да има яма между поколенията (тъй като възприятията ни за реалността и чувства, с които вървят са различни) и да не се разбираме (и да се обвиняваме за трудностите, които сме си създали и създаваме). Никъде няма правило, което да изисква всички отношения да са добри. Поне не и в подобна система.

Но, за да не остава илюзията, че едно наблюдение, тенденция или теория може да стане правило, ви окуражавам да споделите вашето мнение. 🙂
Нещата винаги могат да са по друг начин.

Реклама