Добро утро. Надявам се да ви улавям в широко скроено настроение тази сутрин (развих някакъв навик да публикувам в неделя сутрин). Но, за да не спекулираме, любопитно ми е да изследваме… как се чувствате? Ако сте спокойни и доволни от всичко, което се случва в живота ви, има вероятност това задоволство да тръгне надолу след прочита на тоя текст. Или пък да ви помогне да разберете защо сте мотивирани. Какъвто и да е случая, ако усещате, че не ви се рискува, може да е по-добре да погледате телевизия.
Ако сте въодушевени, радостни, щастливи, екзалтирани, потиснати, тъжни, гневни или тревожни в тая прекрасна неделна сутрин… надявам се това да ви е като закуска в леглото.
Искам да адресираме едно състояние, което изключително често пускаме да минава между капките. Състояние, от което често се оплакваме и порицаваме (в другите), но все не се решаваме да направим осъзната промяна по въпроса. Преди време попаднах на нещо наречено хедонична адаптация и след кратко проучване прозрях, че сме направили от това нова норма. Накратко, това е навика ни да свикваме с комфорта и да се затваряме в него. Индивидуален и различен за всеки от нас, но факт, че сме нормализирали платото на усилията и удовлетворението, до степен в която толеранса ни към предизвикателства е нисък и вътрешната самоувереност, която изграждаме в себе си с успех след трудности е също толкова ниска.
Ако припознавате себе си тук, не се тревожете… имате доста компания. За кратко или дълго всички попадаме там и не е трудно. По-важното за осъзнаване е, че това е етап от растежа ни; част от процеса на това да си човек. Важното е да не се циментираме там.
Предполагам, че всеки ден и вие също като мен чувате по някой да казва или индикира с поведението си как не му е нужно да се бъхти, щото и така си му е добре. Не му е нужно нищо ново и провокиращо или че просто няма смисъл от нищо. НО… ако тоя човек е дълбоко откровен, дали щеше да каже че е добре, всъщност…?
Комфортната зона за всеки е различна и съдържа поведение или навици, до болка познати за един човек, дори и за другите да изглеждат чудати, трудни и дори непосилни. Комфортната зона е тесен затвор, лишаващ ни от изобилието на усещания, новости, палитра на изживявания, риск и опитност.
Въпреки всичко това, не бива да осъждаме комфортната зона. Нашата зависимост към нея може да е следствие от ирационален страх, травматично събитие, което е блокирало повторна среща и изживяване на чувства извън нея и привично поведение, което ни предпазва от излагане на уязвимост, която не сме готови да конфронтираме. Нека засега погледнем в друга посока.
Контакт е „откриване и създаване“ на идващо решение
Всички усещаме контакт при свързване с наситен (или потиснат) афект, нова ситуация, друг човек или хора. Изживяваме ангажиране, загриженост или тревога към настоящите си проблеми и предизвикателства, (усилващи се) чувства към идващото им, но все още неизвестно решение. Посрещането и асимилирането на каквато и да е новост, контакт и промяна се случва в настоящия момент. Не в бъдещето, където всички ни обещават абсурдните си мечти. Когато „фантазното“ бъдеще се случи, то вече е настояще.
Работата на един художник или скулптор става непредвидимо нова за него, тъй като той обработва и видоизменя платно или фигура момент след момент, дори и да няма предварителна визия.
Подобно, в психотерапията търсим неотложност на недовършени ситуации в сегашно време, чрез настоящи експерименти с нови конфротнации, нови нагласи и нови материали от опита на ежедневието ни и се стремим към по-добра интеграция. Не осъзнаваме себе си като просто все едно, че мешаме тестето си от карти, а „преоткриваме и създаваме“ себе си спрямо актуалните си нужди, собствените характеристики и формата ни на логика.
Аз съм система и последователност от моята история, емоционалност и качества. Със солиден контекст и значителна стойност.
(Важността на новите обстоятелства в настоящето са били перфектно обяснени от Фройд, когато е говорел за неизбежният пренос на детски фиксации към личността на терапевта (и други заподозрени). Терапевтичният смисъл на това не е, че същата история се повтаря, а подходящо обработена и погледната, тя е ново, настоящо приключение (очевидно е, че един терапевт не е родителя на клиента си). Заедно с това, няма по-ясно от факта, че определени фрустрации и блокажи не могат да се освободят без да има физическа промяна в средата, която да даде нови възможности. Ако нашите институции, норми и изисквания биха били изменени, много от преповтарящите ни се симптоми биха изчезнали.
Но тъй като това са устойчиви стереотипи на мислене и поведение и отнема понякога поколения за промяна, нека погледнем първо другаде.
Афектите са доказателство за реалността
Контактът, фигуро-фоновата динамика (взаимодействието на възприятията и нуждите ни), са променливи чувства, осезания и ангажираност. Обратното – това, към което нямаме афекти и ангажираност и не е осъзнато за нас, не е психологически реално (и не води до контакт). Наличието на различни родове от чувства в нас – например удоволствието и различните емоции – показват, че в някаква ситуация е променено нашето участие в нея и това наше участие е част от реална ситуация. Както вече разгледахме, няма безразлична и неутрална реалност, но съвременното рационално научно убеждение, че повечето или дори цялата реалност е неутрална, е признак за потискане на спонтанните удоволствия, възбуда, гняв, възмущение, дискомфорт и страх (потискане, причинено от социално и сексуално програмиране, създаващо академични, послушни и подчинени от ‘законите’ личности).
Страхът е практичен. Често показва какво желаем.
Раздразнението – обратно. Индикира какво не искаме.
Удовлетворението е най-спонтанният заместител на дисциплината.
Регулираните болка и стрес разширяват границите и толеранса си.
Объркването не е показател за глупост, а сигнал, че сме напът да научим нещо ново.
Всяка емоция е жизнена енергия за движение.
E-motion.
Емоциите са жизнени отговори на физиологичните ни усещания в зависимост от благоприятни или неблагоприятни ситуации в средата ни и като такива те дават крайно незаменимо (макар и понякога непълно) познание за околността ни, обектите отговарящи на нуждите ни, точно както естетическото чувство ни дава познание за нашата чувствителност, абстрактност и въображение.
Всеки от нас има някаква своя муза, страсти или поле за изява, която да разпалва в него интереси и желания, носейки удовлетворение, контакт, растеж и просперитет. Подобно на нас, животните (без висш разум) имат мотивация, емоционалност, устремяване според мотивацията и емоционалността си към цели и евентуален успех или неуспех в оцеляването си. Успех, който неминуемо минава през емоционалния сблъсък с реалността, който описахме по-горе.
Та, можем ли да заключим до тук…
Че нещо е пречупило нашата спонтанност, стремежа за автономност и вътрешна стабилност?
Че емоциите са станали некомфортни като резултат от нашето подчинение?
Че е станало съвсем естествено за нас да сме безчувствени или пасивни?
Че се страхуваме от новото и непознатото… или повече от загубата на познатия си комфорт, от който едновременно сме и недоволни?
Че имаме нисък толеранс, ниска решителност и даже сме незрели?
Или може би просто нямаме емоционална култура…?
Човек, който постоянно се брани от обявеното за забранено…
неосъзнато, индиректно и трайно се занимава с него.
Дори и неведомо излиза през поведението и езика на тялото.
Ако сме откровени с нашите ‘недостатъци’ и приемем:
– факта, че афектите не са слабости и недостатъци;
– че са естествени, вродени и отчасти дадености (за които до определен етап от живота ни други хора са допринесли);
– че съдържат ценност в себе си…
…вече не би трябвало да стоят пред лицето ни, оставяйки ни достатъчно пространство за искреност, растеж, промяна, отговорност, автономност и радост, нали? Можем ли да вървим напред ако имаме много товар на раменете си?
Животът не е репетиция. Картата не е мястото.
Всичко дотук може да доведе до размисли за това как живеем в една повърхностна и поне отчасти фалшива и взета назаем среда, където всеки се насилва да бъде нещо, което вътрешно не е (учтив, сдържан, послушен, изпълнителен и разумен), да се държи на положение (да не е глупак, гадняр, несериозен, неграмотен, бебешор или луд) или пък да преследва цели, измислени или насилени от други (нереализираните желания на родителите и недостатъците им, идеалните на политическата партия и националността, ценностите на футболния отбор, популярните медийни трендове).
Така, някак, социалните и семейни правила, с които сме свикнали и познаваме започват да се усещат до голяма степен като анти-личностни (кога правим това, което искаме и от което имаме нужда, в израз на своята спонтанност?) И това е окей, стига да намираме подкрепата за да се справяме със силното объркване и тревога от всичко, което се случва докато растем без яснота и определяме какво всъщност искаме.
Никой от нас не е роден със някакво ясно знание за това какво се случва наоколо или в живота по принцип. Попадаме в някаква среда, където вече има изградени правила и очаквания (и предразсъдъци), с които все ни юркат нанякъде, но и които подкрепят объркването и тревожността. Ако няма кой да ни подкрепи в бясното ни недоумение е добре поне да знаем, че правилата, които вече са установени и присъстват не са единствените ни пътни знаци и че можем да реализираме себе си и без тях, със други средства и знаци по-близо до нашата посока и усещания.
Обсебването по книгите е за хората, които се страхуват от
сблъсъци с реалността.
Когато имаме късмета да разберем какво е на вкус да започнем от нула в някакво отношение (колкото и страшно да изглежда и колкото тревожно да се изживява), където не ни се сервира на готово (описано от някой друг), изследваме и разбираме нещата като истински и вникваме по-надълбоко… придобиваме стабилността на опита. Често, обаче, до по-голяма степен растем с много привилегии и дадености, чийто дух на комфорт носим в среда и контекст, които няма да ни бъдат полезни и не ни дават нужните сили за да получим това, което истински искаме.
Или може би не…?
Може би имаме нужната основа в себе си, дадена ни от мъдрата природа (спонтанния Аз), достатъчна да спомогне просперитета ни, стига да й се доверим повече отколкото на всичките настойчиви правила и начини, които ни натрапват как трябва се държим и как да живеем живота си (от люлката, през училище и университет, през работа и близки отношения), казвайки ни по един или друг начин, че този наш вътрешен Аз не струва. И винаги е нужно нещо друго и „по-добро“ от това. Вглъбяването в разговорниците и правилата на другите намяла собствената ни жизненост и емоционалност. Ако не внимаваме може да ни научи на подчинение.
Проблема не е в изобилието или противоречието на всичките различни книги, рецепти, духовни пътеводители или ‘вселенски закони’ за това как да живеем живота си, а в нашата незряла неспособност да вземаме решения и да им се доверяваме сляпо, където да решават вместо нас и изпиват нашата жизнена емоционалност. Така, умуваме за неща, които не сме изживявали, защото някой „по-знаещ“ е решил да разпореди.
Ако оценяваме облика на пресиленото си себе-възприятие (разширяваме ямата между очакване и реалност за себе си) или важността на изискванията на обществото и социалните правила повече, отколкото умерения процес на стъпаловиден растеж (съпроводен с много емоции), подкрепен с вътрешните ни качества („сили и слабости“), резултатите редовно биха били безплодни, водещи до усещане на безсмислие, потиснатост и дори отчаяние. Тогава естествената ни реакция би била да се отдръпнем в зоната си на комфорт, намаляйки разочарованието, болката, скръбта от загубените ресурси. Спираме да желаем, очакваме и мечтаем. Притъпяваме своята инициатива и агресия, нужни за радост и преследване на цели.
Когато често се проваляме (гонейки нереалистични или чужди цели), това генерира стрес. Когато осъждаме своите афекти (например след провал) – болка, страх, наслада, радост, срам, объркване и всички други вътрешни емоции, потискайки ги като срамни и нежелани – това генерира още повече стрес (започва да звучи като самоосъждаща безизходица, май?). Как да не хлопнем вратата на комфорта, предпазвайки се от толкова много дистрес и тревога? Или да не попаднем в алкохолна, интелектуална, спортна или виртуална зависимост, избягвайки повторна среща с интензивните афекти зад събитията?
Никой не ни казва как фрустрацията, объркването и болката (афектите въобще) са естествени части от процеса на растеж. Това дава нова перспектива и смисъл на всички чувства, които изживяваме, но уви, това още не е нормализирано.
Никой не казва как в приемането на своята емоционалност и събитията, които я предизвикват се крие истинското самочувствие и вътрешна сила.
Всички казват, че е трудно. И може би така е по-добре. Ако беше лесно, всички биха го правили и съперничеството щеше да е безумно, нали?
Трудно е да се каже дали напредъка на цивилизацията изисква от нас да умъртвяваме части от емоционалността си и животинско. Аз мисля, че точно благодарение на тях достигаме нови висоти, ширини и дълбочина. За себе си мога да кажа, че кранчетата на мотивацията ми са отваряни най-спонтанно при контакт (и приемане) със силните ми и автентични афекти. В крайност на афекти или не, това за мен е разковничето на жизнените ни двигатели. С подкрепа и осъзнатост те стават увереност, интуитивен опит и много повече от импулси.
Прост факт в животинския свят е, че когато едно животно е гладно и няма храна, то се учи да ловува. Но когато биват хранени и не им се налага да ловуват, животните стават зоопаркови питомци. В зоопарка всичко е осигурено, но когато питомците се окажат в различна среда и контекст, те стават жертва на другите животни.
Ние, хората имаме едно важно предимство пред тях. Ние сме креативната пауза между стимулите и реакциите, която другите животни нямат. И мисля, че е от изключителна важност дали ще я разширим, дали ще слагаме в нея важни елементи, относителни за НАШИЯТ живот, нужди и радост. Разбира се, имаме избора да обезценяваме вродените си и придобити ресурси с тихо примирение, (фасадата, подсилена от нормите) казвайки си, че така трябва да бъде (че няма смисъл), оставяйки общество, родители или популярна причинно-следственост да слагат там каквото им е изгодно, оставяйки креативността си на произвола… още нещо, което другите животни нямат.
*
– Струва ми се, че това е някаква игра думи.
– Струва ти се, че е игра на думи… даааа, и аз понякога си го мисля. И все пак предпочитам тази игра на думи пред другата, в която всичко е объркано и която ме кара да си мисля, че съм продукт на нещо, случило се в детството ми или от подредба на звезди, което не мога да променя. Искам да го потвърдя най-категорично: предпочитам своята „игра на думи“ пред играта, в която вярвам, че съм подвластен на неосъзната структура, контролираща всички мои действия, без аз да имам думата и която ме поставя в ръцете на всички, които казват, че знаят за мен повече, отколкото знам аз. Предпочитам „играта“ пред това да позволя на някого да си мисли, че всеки може да престане да е този, който е, стига да положи съответните усилия.
С тези игри трябва да се внимава, обаче. Хората често ги използват като оправдания, когато не искат да променят нещата, които могат да променят и когато упорито отказват да приемат онова, което не могат да променят. Говоря за хората които казват: „Аз съм се родил такъв“, или за тези, които се оправдават с нерадостното си детство и деспотични родители, както и за хората които използват това объркване като аргумент, с който да оправдаят пораженческия си подход към външния свят.
*
*
– Хммм, не знам…
– Това е моето мнение, ти може да не се съгласяваш. Ще се отдалеча малко от темата, защото е необходимо да направя едно уточнение. Ако възнамеряваме тези наши разговори да продължават, ще е добре да имаме предвид, че нещата които казвам, винаги се основават на онова, което вярвам и мисля. Вярно е, че се изразявам много убедително, дори настойчиво, все едно твърденията ми се основават на непоклатима истина и на нищо друго. Но не се подлъгвай – това е просто средство, подход, дидактическо умение. Хората които посвещават много от времето си на разговори с другите се научават да говорят убедително. Нещата обаче могат да бъдат различни. Винаги може да има други варианти. Защото – обърни внимание – нещата, които казвам, са онези, които са ми полезни и които представляват основополагащи принципи за мен.
Ориентири, които помагат на човек да знае къде се намира и да не се чувства изгубен. Те са полезни за самия него и не непременно за околните. Така че преди да отговоря напълно на въпроса ти, искам да ти обясня, че нещата, които смятам важни за себе си, може да не са полезни за теб.“
*
„От самоуважението до Егоизма“ – Хорхе Букай
Явор Трифонов - Психолог и Психотерапевт 