Връзката ни с тялото и храната. Телесен образ.

Всички сме чували как невежеството може да е блаженство, нали? Поправете ме ако греша, но ако върнем лентата на живота си назад във времето, преди да сме знаели какво са калории, въглехидрати, супер-храни, био-храни, хранителни режими, тренировъчни програми, очистване и т.н. изглежда, че сме имали по-сърдечно отношение към храната, повече удобство в кожата си и по-добро отношение към живота (и другите му хранещи аспекти) въобще. Но ето че по някое време от тогава до сега се е случило нещо (неща), което да промени тези усещания и отношения? Може би се е появило съмнение, неприемане, (себе)критичност и защо не жестокост?

Може би и сега се появяват въпроси като: кога се случи осъзнаването за тази промяна за пръв път? Дълго и натрапчиво ли беше? Присъства ли все още? Ако отговорите на последните два въпроси са положителни, имам новини. Разбира се, добра и лоша новини. Лошата е, че може да сте в неосъзнатост за това думите и поведението ви да свидетелстват за негативна промяна към храната, живота и себе си, черпейки неведомо от жизнената ви сила, издавайки повече за вас, отколкото би ви се искало. Добрата новина е, че потенциално всеки от нас е попадал там или все още сме в подобна позиция.

Рано или късно, нещо в несигурността около телата ни излиза на бял свят. И не само около телата. Със всеки терапевт, обучител или въвлечен психолог, с който съм говорил е категоричен, че всички имаме затруднения със собственото чувство за стойност. И не е нужно сложно социологично проучване за установяване на фактите. Обичам да казвам как еволюцията на комуникацията спомага за осветяване на сенките на обществото ни. Медията показва ясно какво се опитваме да скрием в стремежа да бъдем възприемани по някакъв определен начин. По-домашно и разбираемо… спомнете си разговор (или чат), с който и да е по-близък, когато и да е било във времето. Откровено може да признаем, че някога е ставало дума за телесни несигурности (и току-виж несъвършенства) и независимо колко искрени сме на тая тема, предполагам, че доста бързичко и дискретно е било подмитано под килима. За по-странични отношения, може да се досетите за всеки човек, с който неведомо сте сравнявали някаква част от тялото си.

Живеем в общество, където (не)храненето се превърна в наука и поддържането на външния вид стана самоцел и приоритет, които често минават под булото на „грижа за здравето“ и „приятен лайфстайл“. За съжаление, заедно с това има и много критерии, стандарти и мерки, които стават условие за социално приемане и оценка на стойност, играейки двигател на мотивацията за грижата и стилът. Физическият облик сега е водещо условие за това как хората възприемаме един друг. Също така, много хора в естетичния вагон на тоя влак ще говорят с вас само ако поддържате сходен на техния „лайфстайл“ и познания.

(Спомням си как преди години като студент разказах повече на една позната за новия си лайфстайл тогава и това, което тя ми отговори беше потресаващо:
„Как така бе? Какъв е тоя лайфстайл? Какво се случи? Това ли ти е радостта? Намаля ти участието в разговорите. Спря да се усмихваш и да се смееш, често изглеждаш замислен, угрижен или нещастен, погледа ти скита. Липсваш…“
И беше права. Накара ме да прозра дълбочината на това, което други хора ми казваха по същия начин, със същите думи.
Оттогава осъзнах какво губим с подобна мания и каква илюзия утвърждаваме един (на) за друг.)

В гещалт-терапията често намираме паралел между отношението ни към храната и отношението ни към живота. С изключителен интерес общувам с хората за храната, която приемат, начините, по които се хранят, честотата, количеството и т.н. особено когато изживяват различни състояния… и често се вижда шашкаща прилика с емоционалните нужди и начините на общуване. И докато най-честите случаи на паралел са вследствие на креативно приспособяване и навици, частично гъвкави и със спънки, има и крайности, които умело наричаме хранителни нарушения.

Отказа ни да приемаме храна (анорексия), често се свързва с отказ от контакт. Може да говори за някакъв наш страх, несигурност, затвореност или самодостатъчност в собствените си граници или предано отъждествяване с тялото ни като единствен източник на питателност, удовлетворение и безопасност (орторексия). Модели и актьори често попадат в това затруднение, дори преди старта на кариерите си.
Пренасищането с храна (хиперфагия) може да е в отговор на чувство за празнота и неопределеност (симптоми на депресия). Тогава губим чувство за вътрешни граници, отъждествяваме се със всичко (и нищо едновременно), заливаме чувството на празнота с прилив на храна (или информация, емоции), но усещането не е трайно. В осъждането си на подобно наше поведение или от непосилното количество, се учим и да изхвърляме (булимия).
Твърди храни като ядки и меса са свързани с актуална и настойчива агресия, докато меките храни отразяват нуждата ни от отпускане.
Причините за нашето хранене и нуждите, които стоят зад тях, понякога са много-измерни и трудни за достигане и осъзнаване.

Фактор, който може да затрудни допълнително е неосъзнатото ни отъждествяване с тялото си, физиологичният ни статус и дълбоката ни нужда за внимание и одобрение. Те са тясно свързани с половите роли, които неведомо сме сложили на пиедестал и могат да са силен източник на вътрешна неприязън, чувство на тревога и изкривено възприятие за телата ни.
Тенденцията, за съжаление е, жените да са в по-сложна и изискваща позиция, тъй като за нас, мъжете, очакванията, оценките и осъждането са много по-прощаващи във всякакво отношение (без да омаловажавам, че и ние понякога изживяваме същите затруднения). Така се появява още едно мерило, което ни принуждава да се чувстваме повече или по-малко мъжествени или женствени; стойностни в кожата си на базата на това как се очаква да изглеждаме.
Този феномен е неясен резултат от сравнителният и приравняващ елемент, който имаме като социални животни (но не и като хора). Подсилван също от това доколко сме осъждани за телата, които имаме (и сме имали докато сме подраствали) и примера от взаимоотношенията на нашите родители с техните тела.

Миш-маша на телесното ни възприятие става още по-объркващ, когато не знаем, че облика ни (цвят на коса и очи, ръст и телго, особености на кожата и пропорции) и образа за тялото ни (как възприемаме параметрите си, как си мислим, че другите ги възприемат и как се чувстваме с това) са две различни неща. Но, в желанието си да се впишем в един или друг регламент е добре да сме осъзнати за нещо по-опасно и дълбоко. Освен обобщаващите социални критерии (каквито и да са те), всеки човек (особено хора, чието одобрение неосъзнато търсим) има индивидуални и субективни очаквания и рамки за това как оценява хората. Невъзможно е да угодим на всичко това (и въобще не би и трябвало), още повече, че не може да знаем какво точно търсят хората като облик, но уви, това може да не е най-страшното…

Страшният невротизиращ процес е такъв, когато се поставяме в главите на другите, гледайки себе си, мислейки си как ни възприемат, докато това е просто нашето възприятие за нас, отразено еднолично (особено когато не получаваме много обратна връзка от околните). Връщайки се към началото на сегашната тема, може да заключим, че лошата новина всъщност е нарцистичния вътрешен монолог, който може дори да не е вербален, с който се поставяме в невротичен център на вселената. Оттам и проявите в поведението, вътрешния ни критик и разхода на сили, за да се стремим да се държим на положение.
Ако вътрешният диалог за облика ни е негативен, свидетелства за отрицателен образ за тялото и има голяма вероятност да сме идентифицирани с него. Психологичното изкривяване, до което това отъждествяване и системен негативен вътрешен диалог могат да доведат се нарича телесна дисмофрия. И всъщност това е проблема, около който гравитира дълбаенето ни в различните детайли и несъвършенства по телата ни, манията по диети, стандарти за фигура, дори когато храната не влиза в сметките. Това изкривяване е връзката на образа, който имаме за тялото си с това как оценяваме и възприемаме себе си по принцип. Тогава, дори и обратната връзка, която получаваме от другите за облика си да е утвърждаваща и позитивна, няма гаранция, че въобще бихме я чули и интегрирали качествено.

Като подрастващ (тийнейджър) бях доста пълен и за себе си съм категоричен, че беше неприятно да се срещам с осъждането и присмеха на другите (чието мнение и оценка не осъзнавах, че са движеща сила за мен). Това ме срещаше с изгарящото чувство на токсичен срам и собствена незначителност (което, естествено се корени другаде, непряко с тялото).
С промяната на средата към „по-зряла“, агресията от другите стана по-пасивна, но заедно с това по-неясна и недекларирана. Влиянието очевидно беше силно, тъй като след 20-тата си година, в рамките на няколко месеца – година успях да трансформирам тялото си фундаментално.
СУПЕР! Адмирации! Поздравления… а какво костваше?

Разглеждайки процеса по-късно в повече дълбочина, разбрах, че се предадох пред влиянието на околните и оставих то да ръководи действията ми. Костваше много. Изградих хубаво и атлетично тяло, което даже дълго време се страхувах да покажа. Физически, то се измени, но моята нагласа към него, образа, който имах за себе си и натрапчивите ми очаквания и оценки от другите останаха дълго след това. Със печалбата на тялото, изгубих самоуважението си, което е ключовата съставка за взаимоотношенията и приемането, които всъщност търсех. Не бях господар на решенията и самооценката си и това личеше. Също така, не бях в перспектива да оценя усилието, работата и процеса, които вървят с една интензивна физическа трансформация. Множеството комплименти и утвърждения от другите хора бяха само частично полезни, тъй като създадода напрежение и очакване да поддържам каквото изградих (продължавайки интензивни тренировки и орязвания в менюто).

Самоуважението, самоувереността и осъзнаването, че тялото ми е само част от мен се наложи да изровя с повече работа в друга посока от съвсем различен извор. Тези чувства ми дадоха истинска самооценка и грижа за себе си, без значение къде се намирам между 70 и 90 килограмовия спектър. Отношението на другите не се промени, независимо от облика ми и цифрите на кантара. Даже често се появяваха неочаквани и приятни изненади. Изменя се единствено, дори и сега, когато имам някаква неприязън към това как изглеждам и имам натрапчиво желание нещо в мен да е различно. Малко е тъпо, но в завършек на разказа си искам да поставя клишето: „Истинската сила извира отвътре.“ 

Може би тук ви идва да попитате: Чудесно, човек… а как се достига до това уверено отвътре?; Как си променяш отношението към нещо, от което си свикнал постоянно да изтискваш, да критикуваш и често да не обичаш?
Самопознанието и свързването с многото други наши аспекти – агресия, инициатива, интелект, креативност, различни технически и артистични таланти и умения, чувствителност, изживеният ни път, ценност на трудностите, растеж и еволюция, воля, решителност, справяне с бедствия и премахването на предразсъдъците към тези и други ресурси е трудно, субективно и различно за всеки. Богатостта на вътрешния ни свят е трудна за разпознаване и оценяване, особено ако поначало никой не е отчитал този свят в нас и не сме научени да го виждаме. Не е много популярно на фона на българската ни пост-соц, псевдо-християнска, западно-материална рамка на възпитание и възприятие, но всеки един от нас е многоизмерна и изключителна личност, продължителна във времето с множество отношения, ресурси, недостатъци, и всички от тях – важни. Но на това не се обръща кой знае какво внимание, освен в частност. И за съжаление, няма да имаме популярната култура за това, докато всичко е граматика, математика, география и история.

Но, да се върнем на темата с тялото. Парадоксално, често атлетичните и слабите хора имат по-изкривено възприятие за телата си, отколкото пълните, особено ако е налице бърз и интензивен процес на промяна. Вътрешният критичен диалог, натрапчивото подобряването на несъвършенствата, чувствата около тях и поведението изразено в прекомерни упражнения, хранителни добавки и очистители, лишенията от храна (от която тялото се нуждае) симптоми на анорексия-невроза, булимия и пластична хирургия свидетелстват за това. Очевидно вече не опира до здраве, а до начина по който стоим в кожата си или пред огледалото.

Вече може би е ясно, че тази борба се клати в несигурна люлка между собственото удовлетворение и предполагаемото възприятие на околните. И здравето между биологична гледна точка и психологическа. Телесната фиксация в дългосрочен план може да е пагубна за емоционалната ни цялост. За света може да сме образец за добра фигура, но ако нямаме очите да се видим и сърцето да се заобичаме, това няма особено значение. Единствените реални очаквания не идват от вън, а са тези, които разбираме и сме интегрирали вътре в себе си. Ако голяма част от самочувствието ни зависи от начина, по който (трябва да) изглеждаме, ще имаме изобилие от неприятности. От опит мога да кажа, че чистата коремна преса не премахва несигурностите и удовлетворява само на повърхностни нужди и въпроси.

С това нямам намерението хората, които преследват някакъв физически идеал или искат да трансформират телата си, да се чувстват обезверени или объркани. Най-малкото заради усилията, които полагат. Не… това което смятам за важно е осъзнатостта за процесите ни на подобен натиск и защо правим каквото правим. Дали имаме реален поглед за себе си и доколко сме склонни да определяме от мета-позицията на другите как се възприемаме. И също, че !когато нещата не вървят!, можем да бъдем повече обичащи себе си и по-малко самонаказващи, стига да знаем, че сме много повече от нашите идеали.

Дали го правим за суетата си, за здравето си, за партнора си, за семейството, за сигурност и асертивност, за безопасност (няма кой да посочи с пръст и да назове нещо срамно в нас) за принадлежност, за кариера…? Ако не успяваме да интернализираме самочувствие от промяната и обратната връзка на другите, идва въпросът: за какво е всичко това?
Докато се занимаваме с нещо толкова изискващо и жертващо като физическа трансформация (докато може би ни се иска да влагаме времето си в нещо различно или по-важно) и не знаем защо го правим, шанса да привлечем провал и огорчителен резултат е голям. Оттам може да последва характерното ни оплакване, обвиняване, чувства на потиснатост и безнадеждност, които носим със себе си и проектираме в общуването си с другите… докато точно една хармония и дълбочина на общуване със себе си и другите, е може би, в края на краищата, точно това, което търсим.