Двигателя към изключителност

Спомняте ли си момент, когато някой ваш близък и значим човек ви е спирал да направите нещо, понеже по техните думи „не иска да се нараните“? Как беше това за вас? Случва ли се все още с други хора? Това взаимодействие остави ли усещането, че другия ви няма вяра, че ви подценява и проектира повече несируност отколкото има във вас? Дори и да го няма това усещане, този тип отношения е интересен за разглеждане.
Сигурен съм, че подобен сценарии на отношения не са ни чужди, понеже в близки, периферни или професионални позиции го виждаме често. Ако не се проявява в пасивното поведение на хора, с които не поддържаме особена близост, то поне имаме радостта от близки отношения с хора, които са откровени и говорят за това. Често и ярко се изразява (най-вече сред по-младите) в едно затруднение на хората да правят действия от енергията си. Или пък липсата на енергия въобще.

Но без значение откритостта ни един към друг, толкова често сме погълнати от идеята да правим нещата си безупречно или да се изказваме „прилично“, че често не предприемаме действие. Имаме огромен списък със задачи и статуси, които трябва да придобием до определена възраст или стъпало в живота си, без които не си позволваме да направим всъпителни крачки. Не сме доволни от себе си и се научаваме да НЕ СЕ наслаждаваме на момента, в който сме. Както аз го виждам, това е най-голямата трагедия, в която сме се поставили на този момент във времето. Много често чуваме как хора в напреднала възраст (без да си дават сметка как са допринесли и продължават да го правят), обобщаващо обвиняват по-младите, че учат прекалено много и не вършат достатъчно. И наистина, не е трудно да се види, че живота ни преминава в прекалено много подготовка и недостатъчно приложение. Защо е така?

Каквито и да сме, каквото и да сме придобили и усвоили – не го виждаме и не го оценяваме. Не му се наслаждаваме и не сме доволни от себе си заради черно-белия филтър на възприятие (за нас самите), понеже имаме дълбока присъда за това кои сме всъщност… понеже не сме се държали по начин, който да е бил перфектен… или поне подобаващ.
Няма да е подвеждащо ако кажа, че всеки от нас се е чувствал опиянен, когато точния момент с точните действия ни е оставял толкова силни, заредени и удовлетворени, че това чувство ни кара да се възприемаме велики и ни стимулира да инвестираме в допълнителни действия към утвърждаване на собствената си изключителност. Ако можехме да видим колко малка част от цялата игра е това чувство, колко рядко се случва тази синхроничност и до какви илюзии може да доведе…

Чувството ни за надграждане е вродено и желанието ни за развитие, правопропорционално на него. То е много силно, но как става така, че когато се срещне със здрава бариера, може също толкова лесно да рухне, както и когато се е разпалило поначало? Отговора отново е в заглавието и той е във заблудата, че трябва да сме изключителни и перфектни. Много често заблудата е в търсенето на пряка връзка между преследваното величие (което се натрапва отвсякъде) и изградената ни уникалност и тази неяснота може да ни задълбае до затъване.

В това рационално и изобилно от информация време, всички имаме по някоя „карта“, която да ни ръководи към това, което вярваме, че искаме да направим (от себе си). Но ако оставим на едната част, една идеализирана концепция – и движещият я перфекционизъм – да диктува как подхождаме към своето представяне, растеж и самочувствие – отговорът накрая ще е един и същ. Често процеса е такъв, че търсим утвърждение от вън, за неща които дори не се решаваме да направим. Източника идва от една корозия в душата ни наречена токсичен срам, която никога не се запълва с безумна отдаденост към някаква финална перфектна дестинация. Това само допринася за изграждане на идеалния ни Аз (от Карен Хорни), с който да държим себе си в капан и другите в недоумение, в (понякога яростно) лутане към недовършени нужди, отдавна изгубили своята първоначална функция и посока.

Двата елемента на токсичен срам (чувството за собствена незначителност) и перфекционизма се хранят един друг и ни пречат да се отдадем на истински и стъпаловиден растеж към това, което искаме да постигнем. Ограбват ни от сетивата и чувствата нужни за това (и осъзнаването на тоя омагьосан кръг). Щеше да е по-лесно ако идеализираните образи и очаквания не бяха силно натрапчиви и вкоренени към много дълбоки нужди и мотивации, за които губим чувство и осъзнатост колкото по-силно преследваме образа на идеалното. По този начин, лишавайки се от пространство, капацитет и потенциал да учим, интегрираме и съзидаваме. Заблуждавайки и себе си и другите по пътя, с образ за себе, който често се страхува от интезивните проверки на реалността.

”Едното нещо, което е изключително трудно, но и изключително прекрасно, е това, да се откажеш да бъдеш перфектен и да започнеш работата да се превърнеш в себе си.“

Всеки от нас е уникален в различни посоки, аспекти и съвкупности. Това е достатъчно да ни направи по някакъв начин ценни, когато сме способни да излезем от социалните стандарти за ценност. Ще се опитам да произведа по-силен ефект като го обърна към ТЕБ (вместо коректното „ние“).
Предвид съчетанието от твоето ДНК, предвид темперамента, тялото, характера, уникалния начин на отглеждането ти, израстване в семеен и социален кръг, през актуалните периоди когато това се е случвало, радости, трудности и адаптации… тази цялост, която се олицетворява от теб, тук и сега, е нещо, което се е случило единствено на теб с тази си последователност. Но ако заемаш някаква позиция и представа какво (вместо това) ТРЯБВА да си и къде трябва да си, няма да имаш времето и пространството да познаеш и разбереш себе си. Няма ясно да видиш и осъзнаеш нагласите си и в какви посоки (могат да) вървят.

Перспективите и нагласите, които можеш да заемеш към това твое гореописано (и познато само на теб) себе са различни и искам да ти кажа, че можеш да заемеш такава на оценяване, обич и благодат, които да те движат напред към допълнителна удовлетвореност и просперитет вместо срам и самоненавист… независимо какво има някой да ти каже по въпроса. За мен от тук запалваш автентичния двигател към изключителност, споменат в заглавието.
Да си ТИ. Буден и осъзнат за мислите, нуждите и чувствата си, дори когато са недостойни. Да си Човека, който не се вписва, който е различен и не е обикновен, стига да си позволи да бъде по този свой начин – изключителен. Да мислиш различно, да се държиш различно и по този начин, наистина да имаш СВОЙ принос и пример за промяната, която може би мечтаеш да видиш. Дори и тази промяна да е само за теб.
Неееее… това не е вярно. Промяната вътре носи промени навън.

Естествено, и обратната нагласа (както и други нюанси) на себеотричане, недостиг и малоценност, водеща към усилена промяна е също толкова валидна… но ако я носиш дълго време, искам да попитам: не те ли уморява вече?
Може би четеш това и виждаш себе си като изкривен/а, счупен/а, грозен/грозна… несъвършен/а. Като грешка, която трябва да се коригира, за да има разрешението да изпитва чувствата, които вече са си вътре без изискването от корекции и предварителни условия (даааааа, можеш да ме наречеш луд).

Да разбереш в дълбочина, че ТИ никога повече няма да се повториш е сложен процес на осъзнаване. Да разбереш също, че освен теб няма друг ТИ и че това твое ТИ, можеш да разпростреш до неведоми ширини и дълбочини, за които нито ти сега, нито който и да е друг не подозира е още повече потресаващо. Може да си с несъвършенства, може да имаш пукнатини и противоречия, но това е неизбежно и необходимо условие за да имаш цялост. Части от теб, които имат потенциала да се свържат с много свои познати и непознати елементи за разрастването на някой наистина невиждан и уникален човек. Тъпото клише, че всички сме с несъвършенства е вярно и причината, поради която илюзията се поддържа е, че малко от нас са откровени и открити за това, което сме всъщност. Поддържаме една норма на потайност, която не ни среща с уязвимостта, необходима за автентични връзки със другите и себе си. Оценявайки по тоя начин истинската стойност на тези отношения.

Но, разбира се, както вече споменахме (и имаме безброй примери навън), това не е единственият вариант. Винаги можеш да преследваш образец, по който да моделираш себе си, чрез който да се опитваш да се впишеш, за да приравниш себе си към стандартите (хранейки процеса на собственото си обезличаване). Можеш да се стремиш към идеалите и перфектното себе. Но ако ще го правиш, е добре да знаеш за цената, която изисква, отговорността си, приноса ти, както и мотивацията за това. Поне за да нямаш противоречия защо и как. Съдейки по себе си и много мои близки, колеги и познати с някогашни трудности с перфекционизма, просто искам да ти кажа, че цената е висока. И люлката на социално – анти-социално има своя личностна – анти-личностна светлина.

 

„В едно от първите писма ти казах, че специфична черта на невротиците е тяхната незрялост. Също така ти обясних, че това понятие е свързано с прехвърлянето на външната подкрепа към самоподкрепата.
И така. Какво е самоподкрепа? Според Джон Стивънс, когато хипнотизаторът потопи пациента в хипнотичен транс и му каже: „Сега ще усетиш студ“, йерархията на възприятията на хипнотизирания се организира така, че думите на хипнотизатора са по-важни от собствените му усещания.

В известен смисъл всички живеем хипнотизирани.Толкова често са ни повтаряли едни и същи неща. Чували сме ги от родители, чичовци, учители и съседи… Чели сме ги в книги и списания… Виждали сме най-любимите ни същества да приемат безрезервно тези думи, без през ум да им мине да ги поставят под съмнение…
След всичко това как да не живеем хипнотизирани? Вярваме в тези думи повече, отколкото в собствените си чувства. Най-лошото е, че сме толкова дресирани в този процес, че някои от нас дори са успели да се запасят с достатъчно хипнотични послания. Успели сме да се самохипнотизираме!

Самоподкрепата е свързана с разхипнотизирането. Самоподкрепата означава да осъзная, че краката ми са достатъчно силни, за да издържат собствената ми тежест. Самоподкрепата означава да съм свързан с усещанията си. („Трябва да изоставиш съзнанието и да се върнеш към усещанията си“, казва Фриц.) Самоподкрепата означава да вярвам в себе си повече, отколкото във всичко друго. Самоподкрепата означава завинаги да изоставя това, което аз наричам течно поведение.“

Реклама