…продължавайки…
С последната тема за особеностите на агресивната енергия и поведение. Моментите, когато разумната и здравословна граница се прекрачи и евентуалните състояния.
Това което беше важно за уточняване e, че унищожаването, разрушаването, инициативността и гневът са функции на добър контакт, необходими за поминъка, удоволствието и защитата на всеки човек (организъм) в трудна среда. Видяхме, че те се срещат в различни комбинации, често могат да бъдат приятни и в точните обстоятелства – здравословни.
Като задейства агресията си, човек изпълва кожата си с енергията й и така да се каже… се свързва със средата си без да навреди на себе си или на нея. Подтискането на агресията не я изкоренява, а я обръща навътре срещу себе си (както вече видяхме в темите за ретрофлексията). Без агресия, любовта например, застива и става безконтактна; разрушаването (от първата тема) е средство за обновяване.
Фиксацията към тези функции, обаче – омраза, отмъщение, насилие, садизъм и мазохизъм – не са особено дружелюбни или пък конструктивни. Заради тези силни страсти се жертват други функции на Аза и стават саморазрушителни, водещи до деградация. Нека разгледаме в някои детайли тези нюанси…
По принцип гневът е симпатизираща страст – тя ни свързва, защото е примесена с желание. Всички сме се свързвали с някаква бунтарска или протестираща група, когато целите от недоволствата им са близки до нашите.
Както на всички ни е известно, омразата е амбивалентна с любовта и свързването. Има момент когато трансформацията от желание до гняв се основава на подтискане на желание или апетит. Тогава хората, в гнева си са изцяло ангажирани с враждебна атака, но ако репресиите им се разпаднат, те успеят да се свръжат с чувство за сила или безопасност (че са изслушани, видяни и приети), желанието им може да кристализира до любов. Както често се случва с някого (добър пример са гневни тийнейджъри), чиято ярост внезапно премине в плач, разкаяние и достигне до нужда от близост и обич.
Връщайки се стъпка назад, където предната тема завърши… обичайната формула „фрустрацията води до враждебност“ е вярна, но прекалено проста, тъй като тя не споменава топлия апетит в гневната агресия. После става трудно да се разбере защо гневът или гневна нагласа продължават да ни съпътстват, когато унищожаването на препятствието е постигнато ефективно чрез борба или бягство (например родителите на едно дете са мъртви, но то още им се гневи, защото те все още са част от недовършена нужда – не е достатъчно за него да разбере, че като пречки те не стоят на пътя му).
В отмъщението и омразата, унищожаването на „врага“ дава задоволство. Неговото съществуване не се възприема безразлично – то подхранва: врага не само е унищожен, той е разрушен и асимилиран. Това е така, защото (както вече споменахме) фрустриращото му препятствие бива възприемано като част от желаната цел или нужда. Така една жертва на отмъщение и омраза, например, е вътрешна част от отмъстителя и тайно бива обичана съвсем неосъзнато (за подхранването, което носи разрухата).
От друга страна се появява и смес от унищожаване в гнева, което предизвиква много силна вина по отношение на трудно-обичани обекти (хора), защото не можем да си позволим да се отървем от тях (да ги унищожим под някаква форма), да захвърлим това, от което се нуждаем, дори когато ни фрустрира до болка. По този начин настойчивият гняв (или ярост), води до цялостно подтискане на апетита и желанията и е честа причина за чувство на безсилие и ретрофлексия, често срещани в зряла възраст и причина за всякакви житейски затруднения и соматични симптоми.
Ярости, делири и загуба на съзнание.
В силният гняв, осъзнаването е донякъде объркано. При яростта, осъзнаването често е много остро и тясно (като кон с капаци), когато със цялостен скован телесен апетит и усещания, яростния човек се фиксира на жизнеността на фантазиите, които принадлежат на подтиснатите му желания, но се свързва с много енергия – изправя се срещу обекта си на желание, за да го унищожи. В силна ярост, човек се задушава от собствените си импулси и наистина се обърква. В сляпата ярост или делир, Аза на един човек започва да деградира самостоятелно в интерес на своята враждебна цел; вече не вижда реалността, а само собствените си идеи.
За радост, не всяка враждебност е крайна и може да бъде терапевтично повлияна. Враждебната агресия често бива смислена точно там, където се вижда и като невротична: например, враждебността може да се обърне към терапевта не защото е „бащата или майката“, а защото отново е някой, който насилва неусвоими елементи и настоява, че сме в грешка (както поне е било в ортодоксалната психоанализа или честа грешка, която с авторитарен подход може да си навлечем).
Да мразиш включва фиксиране на енергия към нещо, което по дефиниция е болезнено или фрустриращо, съпроводено с намален контакт и осъзнатост за променливите, актуални ситуации. Човек се придържа към омразата си и се обсебва. В отмъщението (достигащо до убийство) има изгаряща нужда да се унищожи „човек“, чието съществуване обижда усещането и представата за себе. Но с подобен анализ на тази концепция се установява, че драмата е вътрешна. Така става ясно, че най-праведната нетърпимост е насочена срещу собствени изкушения. Като повечето хора склонни към проекция, осъждат някакво собствено желание.
Буйстващите хора оставят впечатление за личности с апетит. Често, обаче, се забелязва нещо странно в поведението им. Разгорещяват се, но евентуално инициират неосъзнат блокаж и внезапно възпрепятстват себе си, защото се чувстват неадекватни, неодобрени или малки и така гневът им пламва (палят от раз) често срещу самото възпрепятстване. Те проектират „препятствия“ върху всеки уместен или неуместен обект или човек, който да бъде катализатор за чувствата им.
Като цяло, когато апетитът се подтиска (по навик – неосъзнато), човек упражнява фиксирана враждебност срещу себе си. С привикване и преповтаряне на този стил, тази агресия да се държи навътре и често се разглежда като мазохизъм.
С откриването на човек, с вътрешен образ, подобен на своя, се открива и желанието за садизъм. Удоволствието в садизма е увеличаването на апетита, освободен след дълго подтискане, изразен в удари, рязания, нараняване под всякаква форма. Това е формата, чрез която садистът желателно „се свързва със“ обекта си. А обектът е обичан, защото е като отражение на собственото си доминирано аз. В първичния мазохизъм (по теорията на Вилхелм Райх) не е болката желаното, а освобождаването на затиснатите инстинкти и апетит. Болката е първо стъпало – свързване с усещане и чувство, на фона на дълго обезчувстване, което позволява за много повече чувство да бъде възстановено. Копнежът за освобождаване е невротично интерпретиран като желание човек да бъдеш насилван, удрян, чупен или пробиван, за да освободи вътрешното си напрежение. Колкото повече инстинктивната възбуда се увеличава, без осъзнаването, че тази възбуда е собствена („ампутиран импулс“), също така че е собствено и умишленото му подтискане, толкова по-мазохистически става копнежа, желанието, насладата и интезитета от освобождаването. Сега подозирам, че садо-мазохистите имат много силни оргазми и че може би имат и плюсове.
Догадките и шегите настрана, темата е крайното допълнение на предходящите две за агресията и жизнеността. Много от хората, които системно попадат в ситуации, които ги свързват със токсични чувства и загуба на осъзнатост са достатъчно често в състояние на обърканост и страдание. Това са често генерализираните и стереотипизирани състояния, които биват хвърляни в един казан с позитивни агресия, гняв, асертивност, амбиция и отдаденост. Много от описанията в тази тема са крайни, но необходими, за да се видят нюансите на агресията и жизнената енергия, която Зигмунд Фройд нарича либидо.
Явор Трифонов - Психолог и Психотерапевт 