Мъжката уязвимост

Какво означава да бъдеш мъж? Как да съм по-голям, зрял и отговорен мъж? Сигурен съм, че всеки от нас (ние за себе си или жените за нас) си е задавал този въпрос по времето на израстването и социализацията си, може би най-често през пубертета и тийн годините.
Е…? Какво е това, което трябва да правим или да придобием (или което да имитираме), за да заслужим стойностната позиция, за да преминем бариерата и да се чувстваме пълноценни мъже?
Ако направим бърза оценка как трябва да изглежда и да се държи един мъж, може би там ще сложим доста стереотипни характеристики като разум, сила, стресоустойчивост, целеустременост, висок статус, упражняване на власт, (финансова) независимост, голямо и здраво тяло, силно чувство за отговорност към семейството, надеждност и емоционална „стабилност“?

Най-често в търсенето на този идеал не фигурират черти като несигурност, уязвимост, искреност, объркване, неспособност, ранимост, изразителност, чувство на страх или изобщо нещо което попада в спектъра на ‘слабите’ качества? Но… това вярно ли е изобщо? Дали наистина тези черти наистина не присъстват в нас или просто биват подтискани при първия усет на проявата им (или доста преди това)?

* Умствено упражнение
Кои са хората, с които общувате най-свободно и приятно (жени, мъже, стари, млади, художници, преподаватели)?
Какви сте вие в своето поведение с тях (отпуснати, доверчиви, радостни, възбудени)?
Кои са хората, които общуват с вас най-свободно и приятно?
Какви са те в своето поведение с вас?

А кои са хората, с които взаимното общуване е най-трудно?
Къде са според вас затрудненията?
Къде е леснотата в сравнение?
Какви теми може да дискутирате заедно и до каква дълбочина?
Какви чувства и усещания се появяват в общуването?
Има ли теми, които избягвате или чувства, които неясно изчезват или умишлено криете?
За какви хора можете да кажете, че са големи „сухари“ и че не може да се общува с тях?
С кой можете по-лесно да споделите най-интимните си тайни?
Направете оценка дали преобладават мъже или жени. И оценете защо мислите, че отговорът ви е такъв какъвто излезе.

Има нещо важно като уточнение, когато подбирах заглавието на темата. Факт е, че уязвимостта не е само мъжка трудност, но все пак реших да разгледам това като мъжки стереотип, тъй като по правило (кой знае колко старо) при нас е значително по-стигматизирано, наказуемо и недопустимо (има доста жени, които интегрират много ‘мъжки’ качества по време на социализацията си, или развиват съпротива към уязвимостта, така че темата не изключва тях). Всъщност, капацитета за уязвимост няма нищо общо с физиологичната разлика кой е роден с пенис и кой не. Има много общо с това на какво сме свикнали да подражаваме в подрастването си, какви ценности и идеали присъстват в обществото ни, какво поведение е наказвано и какво възнаграждавано от средата ни и как от всичко това – възприемаме себе си + мъжете и жените изобщо.
Най-общо, това са изградените стереотипи за мъжки и женски роли, които най-неосъзнато утвърждаваме едни на други, с очакването всеки да играе познатия си спектакъл; това което се изисква като полова роля, в зависимост от пола.

Всичко това започва от най-ранна възраст, където приемаме цялата информация отвън безусловно и генерализирано. От тогава, навсякъде виждаме в поведението на хората или в думите и оценките на възпитателите си (и всъщност, много по-силно в приятелския и периферен кръг), че щом сме родени мъже, трябва да интегрираме колкото се може повече мъжки качества и заедно с това да изолираме женски качества (каквото и да значи това). Това е автоматично заучаване от наша страна. Това е неосъзнат механизъм на социализация и конформизъм, вроден в качеството си на социални животни. Приемаме, че нещата са такива каквито ни ги представят и въпреки нежеланието или тревогата си, правим каквото ни се казва, натяква и демонстрира и започваме да го повтаряме и утвърждаваме за себе си. И в хода на растежа си се учим, че всичко значимо трябва да постигаш сам, на теб може да се разчита винаги, че хората трябва да те уважават, че не трябва да се оплакваш и да разкриваш себе си (освен когато си пиян, разбира се).

Често става така, че заемаме позиция на дейностни и постоянно заети, за да отговорим на вкорененото вярване, че трябва да предоставяме, да се грижим, да закриляме и намираме решения. Прилича на инструментално и родителско поведение, май? В действителност, ако фазите ни на израстване са уважени и нуждите характерни за възрастите на подрастване, подкрепени и обгрижени адекватно от нашите родители, ние придобиваме повече пре-диспозиция и сила за да усвоим здрави зрели (по-често родителски) черти. Но понякога условията на средата ни (или родителите ни) не търпят удовлетворяването на нуждите ни и се налага да погълнем родителска (или друга необходима) роля преждевременно. Децата, с неопетнена си още от правила интуиция, усещат недостатъците наоколо (най-вече във взаимоотношенията и емоционалните липси на другите). Това ги прави адаптивни и надеждни, но не и зрели. И така може да продължи цял живот.
Често става така, че когато пораснем, за да имаме и по-добро мнение за себе си, потвърдено от критиката на околните, вървим към тези наши (или други) роли против волята си. Уви, по този начин просто слагаме лейкопластова лепенка на кървяща рана. Отлагайки допълнително посрещането на това, кои сме всъщност. Отказваме да се покажем (като не-зрели или нерешителни или много чувствителни) и посрещнем страха, срама и вината, тъй като това би било ужасяващо. Вече сме „големи“ и големите не се държат така. Даваме мръсна газ на своята ‘зрялост и отговорност’ докато резервоара изтича все повече гориво.

Вече сме прескочили стъпалата на растежа си, станали сме разцепени и от ролята си на „родител“ докато детското търси своето удовлетворяване. Не споделяме с никого трудностите си, защото това е още едно нещо, което ‘големите не правят’. ‘Големите’ изтласкват, рационализират, бягат и развиват пристрастявания. Идва някой, който им казва ‘да се стегнат’. И евентуално се стягат до счупване.
Това нямаше да е толкова тежко и затрудняващо, ако принизявахме уязвимостта и откритостта като слабост.

Понякога е толкова просто. Уязвимостта се интерпретира като слабост и ако си слаб, значи не си зрял, живота ти не е подреден и си ненадежден. Което е приложимо както за мъже, така и за жени. Осъзнаването на нещо различно от това… че не си този, който си бил цял живот може да остави усещането, че света се разпада. Как така няма да си човека, който цял живот всички наоколо са те учили и очакват от теб да бъдеш?! Но, уви… света си продължава и след като разберем, че не се върти около нас и ролята ни, и че това е програмиран социален алгоритъм, който всички сме приели за даденост, света и живота ни си продължава… освен когато не можем да го понесем, де.

Често разглеждам обществото като театрална постановка или филм. С маски и роли. Ролите (като психологически термин) не се наричат социални РОЛИ по случайност. Проблема е, че толкова дълго време играем роли, не отчитаме колко много време и тревога са били отдавани за научаването им и съвсем неосъзнато ги отреагираме в отношенията си с другите и така поддържаме статуквото живо. Трудно е да разбием четвъртата стена, когато дори не знаем, че я има.
Научаваме се да вървим по едни и същи познати пътеки, да привиличаме едни и същи ситуации и хора в живота си. Сами създаваме едни и същи капани, докато неосъзнато утвърждаваме ролята и усещането, които имаме за себе си. Играем своя филм и роля до безкрай. Факта, че го виждаме навсякъде в поведението на родители, приятели, случайни минувачи, плюс факта на усилване и украсяване от медиите (нищо не окуражава половите стандарти и стереотипи повече от медиите), създава усещането, че света е такъв и нямаме изборИдентифицираме се с ролята си и тя започва да поглъща цялостта на живота ни.

Трудността за всеки, който се чувства като в затвор на собствената си психика е, че избавлението се крие в уязвимостта и отдавна няма никакъв капацитет и знание за това нещо.
Съвсем сериозно. Има хора, които биха умряли пред това ‘да се отворят’. Спомнете си за някого, който познавате от дълго време и винаги в общуването е бил/а толкова уморителен, повърхностен и натоварващ. Това често е човек посрамван и осъждан в стремежа си към искрено свързване, че „изливането на душата“ е синоним на панически ужас и резултат от токсичен срам. И така се научава да слага маската на ‘добрите нрави’. Срещата със собствените чувства и не-цензурираната версия за себе си би била неприятна, ужасна и даже непосилна (освен при абсолютно безопасни за тях условия, разбира се).

Като мъже, често биваме окуражавани да не споделяме трудностите или слабостите си (за да не нарушим илюзията за себе си). Макар, че няма причинно-следствени доказателства (поради много други фактори в живота на един човек), затворените в себе си хора умират по-млади и имат значително по-успешни опити за самоубийство. С липса на катализиране на болката, телата ни соматизират до намиране на избавление или сами решаваме да ‘приключим’ със мъката.

В повечето случаи не е толкова интензивно. Достатъчно често просто сме несигурни, нещастни и невротични и от време на време само намираме временни облекчения. Научихме се да живеем на полу-съединител. Всъщност… на полу-искреност, полу-отговорност, полу-радост… полу-живот.

Напрегнатите или празни изражения, които всички виждаме навън може би не са случайни (стига да не разчитаме само на това за преценка). Не дай си боже, някаква пролука да ни издаде за това какво всъщност имаме в себе си. Не може да позволим на другите да разберат, че не сме тези, за които се представяме, понеже цялата ни представа за самите нас ще се разпадне. Оттам и ‘реалността’ ако нямаме умението да сме гъвкави и не разбираме, че света е по-голям от нас.
Това би ни изправило пред страхът от отхвърляне (който всъщност е ужасът от собственото ни осъждане) водещ до нервен срив и много болка, която дори ще ни спре да извършваме функциите и ролите си. На всичкото отгоре ще се покажем, като измамници и позьори. Но, дали някой наистина го е грижа, ако е прекалено зает със себе си? Може би просто се свързва със страха в себе си, виждайки го в теб.

Ако (детската) важността от мнението на другите за утвърждаването ни като личности е актуална (и се доминира от ролите, които играем), това би създало допълнително усложнение. Ключа към разрешаването на себе-актуализацията и облекчението ни се крие в искрената, спонтанна и УЯЗВИМА връзка с другите, чийто импулс често влиза в конфликт с познатите ни роли.
Често по болезнен начин разбираме, че няма истинска и дълбока близост с друг човек ако няма уязвимост. Няма интимност, няма истинско приятелство. Няма дълбочина и удовлетвореност от контакта с останалите. Няма искрена среща със себе си и надрастване на ‘недостатъците’ си.
За подобна връзка, разбира се, е необходимо безопасно пространство и доверие. С някого някъде където да няма етикети, осъждания и правила, които да обезценяват човешката ни цялост, които лесно могат да ни вкарат на тясно в тревогата на старите ни страхове, детските психо-травми, защитност и изолация.

Много хора често пият (пак, главно – ние мъжете) за да се лишат от страха и тревогата. Не е нужно да се напиваме, така че да придобием увереност. Пиенето просто освобождава задръжките и забраните ни, но тежестта ни тогава излиза наяве без граници и без осъзнаване. Така се лишаваме от отговорност и си даваме социално оправдание за поведение, което макар и уязвимо, не е осъзнато и още повече не е трайно ако не помним нищо на сутринта.

Уязвимостта е естествена. Родени сме с нея, нейната сила може да се наруши и дори когато не е предизвикателство за нас, пак има риск. Тя е спонтанния душевен извор, чрез който се освобождаваме от емоционалната сакатост, пресилената и захаросана позитивност или защитните си надувки, с които сме свикнали да общуваме сега. Достатъчно е да започнем с малки крачки и да разговаряме за трудностите, объркванията и терзанията си.
Противно на натиска и предразсъдъците на обществото, не вярвам, че като мъже не искаме да говорим откровено за вътрешния си свят. Умираме си да говорим, но сме забравили как и ако сме честни бихме казали, че просто се страхуваме.

Но пък винаги обичаме предизвикателства, нали? Нека тогава да видим дали ни стиска достатъчно за да сме уязвими и да рискуваме ‘стабилността’ и ‘нормалността’ си за по-автентични взаимоотношения.

Реклама

Един коментар

Коментарите са затворени.