Агресия и жизненост, част II. Инициатива и гняв.

Продължавайки по темата за страстите, агресивната енергия, стереотипите, предразсъдъците и нагласите към тях, отиваме едно ниво по-навътре към енергията, даваща сила и цел на разрухата и унищожението. Това са инициативата и гнева.
Понякога, срещайки се с доста пасивни и коректни хора изпитвам едно странно усещане. Имам усещането, че общувам с непълен по някакъв начин човек, все едно нещо в него липсва и започвам и аз да го губя, ако не съм осъзнат или съм уморен. Това е агресивната енергия. Жизнена, сексуална, сърцата и първична, зареждаща енергия. Но, нека поясним…

Агресията е „крачка към“ обект на апетит, желание или цел, но понякога и враждебност. Превръщането на агресивния импулс в стъпка е инициатива – приемане на импулса като собствен и приемане на съпътстващото моторно действие също като свое. Очевидно е, че инициативата може да бъде задушена от репресията на апетита ни по принцип, както видяхме в предишната тема (и в темите за ретрофлексията). Но в сегашните времена (поне по мое наблюдение) е по-вероятно апетитът да се дисоциира от действието, така че да се проявява само като глуповато планиране или мечтателски перспективи.

Често виждаме сладки изявления на някое дете от типа: „Когато порасна, ще направя това и онова!“… не без известно перчене и самоувереност. Това посочва неговата инициатива, имитативното предположение за поведение, което може да осъществи желанието му, все още неясно за него, докато не се задейства. Когато продължи да го повтаря като възрастен, обаче, недовършеното желание си продължава, но инициативата се губи.

Какво се е случило междувременно? Дали не е така, че в нашата икономика, политика и образование целите, стандартите и ресурсите за достигането им да са твърде чужди, а начините за усвояване да са твърде сложни и недостатъчни под ръка?
Всичко е подготовка и още подготовка, водеща към никакво действие, реализация и удовлетворение (което в днешните ситуации има и много други причини). Резултатът е, че проблемите и конфликтите (често необходими) не могат да бъдат преработени и асимилирани.

Системата на образованието ни (както вече се заяждах веднъж) води до редица неусвоими интроекти. След известно време един човек губи доверие в собствените си апетити. Губи вяра (да приемем, че вярата е знание, отвъд прякото осъзнаване, че ако направим стъпка, ще имаме земя под краката си. Човек се отдава без двоумение към деянието си и има вяра, че фонът (полето) ще му предостави средствата за да продължи) и накрая, опитът за асимилиране се захвърля, оставяйки го в недоумение, тежест, подтиснатост и застрашаваща тревога.

В същото време, докато инициативата се губи в недоумението от преследването на твърде трудни или чужди цели, тя се обезсърчава пряко и в преследването на обикновени цели, така както едно дете бива шамаросвано, за това че се е държало „нахално“. Това заражда и страх.
Страхът и болката водят до отказ от собствения апетит. Като цяло, започват стъпки към по-нисш (или по-прост) ред на апетит и неинициативност или някаква (характерна за децата) зависимост – да ни хранят и да се грижат за нас, да не разбираме как и защо. Това води до трайна несигурност и малоценност. Подсилва чувството за собствено отричане – токсичен срам.

Нека предположим обаче, че нашия апетит е силен и е в ход към целта си, но се сблъсква със затруднения (естествено) и апетитът ни бива възпрепятстван – нормалното движение на нашата био-химия е напрежението да се разпали и да се трансформира до гняв.
Гневът е може би най-отбягваната и стигматизирана емоция. Много повече от страхът, тъгата или която и да е друга. Това е тема табу за модерното ни общество, подхранвано и от множество религиозни доктрини. Благодарение и на възпитанието ни (или масовата неспособност на възпитателите да се справят с тази емоция), тя бива системно поругавана, осъждана, орязвана и обезценявана, все едно че идва от някакво болно, чуждо, извратено или опасно измерение. За да се скрием от нея и утвърдим за себе си, че не притежаваме нещо подобно прибягваме до всевъзможни бягства, рационализации, сублимации, духовни практики, мантри и молитви за да ни отърват от злото и най-накрая добрите хора да ни приемат и обичат. Също така, гневът е емоцията, която най-често проектираме върху другите, по този начин, измивайки си ръцете.

Но тази емоция не пада от някъде, не е проклятие на дявола или наказание… идва от ядрото на всеки от нас. И е поставена там от мъдрата природа като ресурс, който актуален или не за ситуациите ни, е важен за канализиране на енергия и фокус, част е от нашата невербална изразителност и привлекателност, дава вътрешно зареждане и цялост. Колко примитивно, нали?
Нееее, просто върви в друга посока. Гнева дава фокус (който достатъчно често е важен в устремеността ни) за сметка на цялостна осъзнатост. Понякога притъпява сетивата и за сметка на това намалява панорамното усещане и будност.

Гневът съдържа трите агресивни компонента на унищожаване, разруха и инициативата, която обсъждахме досега. Топлината и енергията от гнева е тази на самия апетит и инициатива. Първоначално, едно препятствие се счита просто като част от съществуваща (нераздробена и неусвояема) форма (или интроект), която трябва да бъде разрушена и усвоена, и самата тя бива нападана със същата приятна топлина (ако обичаш чувството, което предизвикателствата събуждат, значи може да разбереш). Но тъй като фрустриращото естество на препятствието става ярко и може да израсте до непосилна задача, продължаващото напрежение на въвлечен човек става болезнено и към топлия разрушителен апетит се прибавя студената нужда от унищожаване.
В екстремни случаи, апетитът – движението към целта – става доста размит и ескалира до ярост. Разликата между ярост (достигаща дори до убийствено желание) и простото унищожаване (необходимостта от обекти да не съществуват в полето) е изходната ангажираност на човека. Когато вече е въвлечен в ситуация и е прекрачил крайна граница, става жесток и свирепостта му вече не е просто защита, защото човека е вплетен в страстта си, губи осъзнатостта си и вече не може да избегне последствията. Така човек (прекалено често – дете), който е фрустриран достатъчно дълго, постепенно става яростен и така се учи да посреща препятствията.

Преди да продължим е важно тук да сложа още веднъж ключова вметка. Вече беше споменато в предната тема, но… гневът и агресията са различни от насилието. Дали от мързел или генерализиращата ни и не-системна култура, отново се сблъскваме с обобщаващ стереотип и преди да продължим нататък, спирам със това:

Агресия – добре.
Жестокост – не добре
Гняв – добре.
Насилие – не добре.

и от тая граница – следва продължение…

Реклама