Агресия и жизненост, част I. Унищожение, разруха и връзката им с отношенията.

Често повтарям, че съм си поставил задачата да поясня и изчистя множество предразсъдъци (ако това въобще е възможно) и общи представи около динамиката на психологичните феномени, най-вече в отношение на вътрешните ни процеси и оттам – връзката с околните. Не знам за вас, но ми омръзна неща като агресия и насилие да се разглеждат като синоними и да се стигматизират от хора, които нямат култура и емоционална интелигентност за да изследват нюансите и динамиката. Ако се засегнахте за културата – съжалявам. Не ми е целта да обобщавам или снижавам хората, а да посоча стереотипите на мислене и бързина на възприемане. Ако все пак сте се засегнати от предния ми коментар, препоръчвам да прочетете „Какво има за губене?“. Смятам, че е става за запознаване без посрещане на различни и противоречиви идеи.

Агресията е от фундаментална важност (в гещалта) и ако може да се погледне извън стереотипните предразсъдъци (в което се надявам да спомогна с този текст) на обществените нагласи – необходима и важна за оцеляването, растежа и вървенето по рискован, изискващ, но удовлетворяващ собствен път. Отношенията и действията, наричани „агресивни“, обхващат съвкупност от (по същество) различни контактни функции, които обикновено са динамично свързани в действията ни и по този начин получават общо име, превръщайки се (благодарение на мързела и конфлуентната ни култура) в стереотип. Ще се опитам да опиша как унищожаването, разрушаването, инициативността и гневът са от съществено значение за растежа ни в околната среда и как насочени към точните им обекти, те са здравословни и във всеки случай са свързани със ценни елементи на личността, особено със самоувереност, усещане и креативност. Фиксациите на агресиите, като садомасохизма, завладяване и доминиране, само-презрение (и даже самоубийството), можем да разглеждаме като невротични и вторични на базовите агресии (това оставям за най-накрая, в трета тема).
Най-често обаче, общата смес не се анализира точно и бива генерализирана твърде често.

Нека започнем като разграничим „унищожаване“ от „разрушаване“. Унищожаването погубва или затрива до нищо, отхвърля един обект; по един или друг начин го заличава от съществуване. Един недовършен гещалт се затваря без нужда от обекта.
Разрухата (разрушаването) е раздробяването на едно цяло (обект) до фрагменти, за да бъдат асимилирани като части до ново цяло (като при храненето).
Преди всичко, унищожаването е отбранителна реакция на болка, телесна инвазия или опасност. При отбягване и бягство излизаме от болезнено поле; в борба, отстраняваме нарушаващият обект от полето. Отбранителната реакция е „студена“, защото няма апетит в действията ни (и заплахата е външна). Съществуването на обекта е болезнено, но неговото несъществуване не е топлещо и енергизиращо, не се усеща в завършването на полето. Удоволствието, което понякога намираме в това е наводняващото отпускане, когато се скриваме от заплаха; въздишаме от облекчение и т.н.

Когато нито бягството, нито борбата са възможни, прибягваме до замъгляване на собственото си съзнание, скриваме се от контакта, извъртаме очи и стискаме зъби (замръзваме). Тези механизми стават много важни, когато обстоятелствата изискват противоположни отговори към един и същи обект или желание (или на различни особености, обединени в един обект), особено когато нужда или желание налагат наличието на обект, който е болезнен и опасен за нас, като например привлекателен, но застрашаващ цялостта ни партньор. Така човек е длъжен да се свързва без да се наслаждава спонтанно, да прегръща без реален контакт. Това е обичайното неизбежното затруднение на децата и често продължава като модел на неизбежно положение в нас като възрастни. Един анализ може да изясни точно какви особености в обекта са нужни и привлекателни и какви са за отхвърляне, така че конфликтът да може да осветен ясно и да бъде решен (или изстрадан).

Разрухата, напротив, е функция на апетит. Всеки организъм в средата се разраства чрез включване, смилане и усвояване на нова материя и това изисква унищожаване на съществуваща (стара) форма (като генерализиран образ, предразсъдък, интроект) до нейните усвояеми елементи, независимо дали става въпрос за храна, лекция, влиянието на майка ни/баща ни, разликата между домашните навици на партньора ни и нашите собствени. Новият материал трябва да бъде приет само според мястото му в новото спонтанно функциониране. Ако предишната форма не е напълно унищожена и усвоена, вместо асимилация се появява или интроекция или загуба на контакт.

…или понякога…
Аз съм Аз и Ти си Ти.
Не съм на този свят да сбъдна очакванията ти
и ти не си на този свят да сбъднеш моите.
Ако ти и аз се срещнем – това ще е прекрасно.
Ако не – нищо не може да се направи.

(Като пример може да вземем интимните отношения – в отношения с нов партньор имаме избора (с повече осъзнатост) да приемем новостите и различията в характера и навиците му, понеже е напълно нова ситуация, различна от очакванията и опита с предишните партньори. Или просто да продължим по пътя на очакванията и обобщения ни образ и да прекъсваме контакт при проявите, които не възприемаме).

Интроектиращият може да има две съдби: да приеме болезнената чужда материя в себе и тя да бъде в последствие отхвърлена (един вид унищожение; неприемане на особености на другия); или личността му частично да се идентифицира с материята, да подтисне болката си и да се стреми да унищожи друга част от себе си. Но тъй като някакво отхвърляне е неизбежно, се стига до невротично разцепване.

Ако намерите човек, който не е невротичен,
дайте го на мен – аз ще ви го поправя!
К. Г. Юнг

Разрушителният апетит е топъл и приятен. Отказвайки се да извършим разруха (да раздробим, предъвчем усвояемото), – поглъщаме на цяло (интроектираме) или подтискаме апетита си въобще (да се откажем от някои области на преживяване). Първият отговор е особено характерен за хора с наследствено поведение от семейство и социално минало – хора, насилствено „хранени“, не в своето нужно време и потребност, въплъщават в себе си родителите и културата си и не могат нито да ги унищожат, нито да ги усвоят. Правят множество частични идентификации – това унищожава самоувереността и леко-по-леко миналото унищожава настоящето. Ако апетитът се подтиска системно, започва загуба на афективност и целеустременост.

От друга страна, топлото приятно (и гневно) разрушаване на съществуващите общи представи в личните отношения често води до взаимна изгода и любов или в разпадането на предразсъдъците между приятели. Да приемем, че една връзка между двама души всъщност ще бъде дълбоко печеливша за тях. Тогава унищожаването на несъвместимите съществуващи форми (които носим) е движение към по-вътрешните им и автентични същности, които ще бъдат обновени в идващото ново отношение (и представата за себе заедно с това). В това освобождаване на нещо по-вътрешно и съкровено, предразсъдната енергия се отпуска и се трансформира към другия под формата на приемане и любов.
Процесът на „взаимно унищожение“ е основната доказваща база за намиране на дълбока съвместимост. Нашето нежелание да рискуваме е често страх, че ако загубим познатото, няма да имаме нищо. Създаваме предпочитания към лоша храна вместо никаква. Приучаваме се на оскъдност и глад.

Този процес на разруха беше изключително ярък по време на първата ми година в обучението по гещалт (и едно от главните неща, които се случват на терапия), когато траеше актуален и интензивен личен процес в група. Всички имахме някакви предразсъдъци и очаквания един за друг или за групата по принцип и се изискваше много работа (вътрешна и външна) от всеки за да успее да вижда по-ясно и приеме по-сърдечно останалите и заедно с това да се срещне с много от присъдите, които проектира върху другите (и отрича в себе си). Сега правя връзката, че унищожението и разрухата са пряко свързани със загубата на неактуални, нефункциониращи елементи и способността за отговор (отговорността) за изграждането на новости и движение в живота ни. Естествено, нищо от това не е лесно, защото всяко едно решение съдържа загуба в себе си. Но смело мога да заявя, че всички израстнахме от тези конфликти и загуби и създадахме това като осъзнато действие при изграждане на всичко ново. Спомогна да изнесем това предизвикателство навън в ежедневието. Най-малкото, като терапевти, разсейката на тези предразсъдъци и очаквания няма да ни разклащат при работата с клиенти (контра-пренос).

Агресията е навсякъде. Всяко едно „движение към“ нещо е агресивен акт. С агресия преследваме цели, изразяваме грижа и любов, правим секс, преодоляваме трудности и просто да дъвчем храната си (което пак си е форма на раздробяване и разруха, за да усвоим нужното и удовлетворяващо за нас). Зареждаме се от самото чувство, което оставят апетита и агресивността и се свързваме с едни първични възприятия, които модерното общество осъжда и изисква да упоим, за да се напаснем.

„Мъдрата природа ни е сложила устата отпред, а задника отзад. Устата, за да събира всичко, което срещнем по пътя си (без значение дали можем да го използваме или не), а задника — за да изхвърля онова, което не можем да оползотворим.
Метаболизъм в най-чиста форма.
Усвояваме това, което можем да асимилираме и употребим. Останалото отделяме. Гениално! Добре е да се поучим от храносмилателната си система; да се огледаме в собствения си организъм.
Отговорът винаги е в самите нас: за да го открием, трябва само да поискаме да го потърсим.“

из „Писма до Клаудия“
от Хорхе Букай

Реклама

Един коментар

Коментарите са затворени.