Ретрофлексия, част IV. Връзката с нарцисизма.

Дааа, пак тая дума, която натрапчиво много звучи като строителен материал или индустриален инструмент. Но, няма как… темата е много голяма и си мислех да я опаковам само до трите теми, написани до сега. И ето, че се появява четвърта част, неведомо дошла от… ежедневието. За повече детайли и яснота от къде идваме и на къде отиваме, може да погледнете предходящите част I, част II и част III. В тях горе-долу разглеждаме актуални проблеми, затрудняващи спонтанното и здравословно поведение и сега ми е интересно да я покажа в по-социален аспект и как се свързва с нарцисизма (скритата мина под повърхността на изисканото ни държание).

Ако сте като мен, значи ви е увлекателно (или просто нямате избор) да се возите в транспорта в София. Най-вече в метрото. Там ежедневно срещам образи на хора (без да броим малки деца, разбира се), които ме очароват, разсмиват, дразнят, карат ме да застивам, да се замислям или просто ме интригуват. Дори и когато пътувам само една станция разстояние почти винаги разглеждам хората с любопитство (понякога скришом зад слънчевите очила, за да не разберат, че не съм на ниво) и почти всеки път успявам да открия нещо в някой, което да ме накара да се зачудя през какво ли минава ведрия (или горкия) човек, как е достигнал до този момент (за който мога само да предполагам) и какво ще прави с това по нататък. Забавно ми е. Интересно ми е да разсъждавам как живеят и другите хора.

На фона на шарените частни случаи, обаче, виждам и нещо друго , което стои като фон на тях (освен смартфон погълнатите, които също не са далеч). Това е една бедствена незаинтересованост, която вече е образец за разумен човек, който е свикнал да се държи на положение и се стреми да не бъде изолиран. В първата тема писах за това как невротичността е свързана с ретрофлексията (импулсното обръщане) и обратно, но ми се струва, че картината не е пълна. Има нещо много важно, което можем да разпознаем в много други хора без да разбираме какво е (нещо, което едно време не успявах да видя в себе си). Това нещо е нарцисизма. Дълбоко скрит зад стени от усмивки, маниери и множество от зрели цели, неосъзнато отреагиран в поведението и думите ни, когато не сме нащрек. Прекалено често се натрапва и в ежедневната ни комуникация с хората, но тъй като вече е обикновена разговорна реч, минава почти незабелязано.

Понеже към нарцисизма (както към повечето „клинични“ думи) има стигма и всеки се стреми да се скрие от факта, че може би притежава нещо подобно, нека поясня какво е това (или поне както аз успявам да го сглобя в не-паталогично обяснение).
Нарцисизма е поведенческа особеност (и стил на адаптация), характерна за децата между две и пет годишна възраст. Тогава децата нямат ясна дистинкция (и евентуално изграждат) между себе си и околните и възприемат всичко като част от себе си. Придобиват зависимо поведение и условност от оценките на родителите си, за да получават това, от което имат нужда или искат.
Чрез изискването за внимание, децата добиват необходимото от родителите си за успешен растеж и интеграция на нови качества и преминаване към следващ етап. Това може да се види като по-пасивна форма. Активната е когато мимиката на нарцистично поведение на родител(и) стане базов стил на контакт и адаптация.
Идеята е, че това е процес от растежа на всеки от нас, с който по един или друг начин си служим за да интегрираме по нещо от средата си и да растем. Освен ако този процес не бъде възпрепятстван по някакъв начин. Тук е разковничето и контекста на темата.

Както вече знаем, имаме един куп стандарти за това как да живеем живота си и в зависимост от възрастта на която сме, какво и как да отстраняваме от себе си и да осъждаме в другите.
Често се случва за много от нас, процеса ни на развитие във детска възраст да е възпрепятстван (например с нарцистична парентификация) и да бъдем принудени да вървим нататък със стар(и) процес(и), все още недовършен(и), но актуален(ни) и изискващ(и) внимание.
Може да стане така, че вече като възрастни (или поне пълнолетни), цялата ни зрялост да е привидна, за да успеем да се впишем в модела ни за общество и характер. Което вече, станало норма, не е особено трудно. Проблема се корени в болката и фрустрацията от целият спектакъл и натежалият, влачен багаж, който вече не пасва, не носи никакво удовлетворение и „не е уместен“. Това е болката и фрустрацията на много хора, които изглеждат страхотно на външен вид, имат богата обща култура, винаги може да се разчита на тях, но някакси лицата им са лишени от контури, жизненост и изразителност. Все едно гледат – но не виждат… или поне изглежда отстрани, че маниерите им са неестествени.

Страха от отхвърляне, който е посаден в нас е съвсем реален. Липсата на родителско утвърждение на способностите и потребностите ни в детска възраст се измества за преследването на техните собствени нарцистични или общи идеали, които поощряват с награди и наказания, учейки ни как любовта става условна и трябва гоним таргет за нея. Целият този страх, останал последното живо чувство от нанесената нарцистична рана върху потребностите ни (от утвърждаване) е все още доста силен.
Страх да не бъдеш видян какъвто си, страх да не се изпуснеш да кажеш нещо глупаво, злепоставящо или незряло; да не станеш за резил по някакъв начин. В зависимост от това колко болка е нанасяна там, може дори да изградим силна вербалност и доминиращ интелект, които в крайна форма могат да достигнат до арогантност, за да скрият и предпазят детската ни уязвимост от повторно нараняване. И може би ефектите нямаше да са толкова тежащи ако в социална среда, извън семейната, постановката беше друга. Но, уви… тези две системи често са взаимо-зависими и се определят една друга.

Цялата тази болка, фрустрация и страх биват ретрофлектирани за сметка на перфекционизма (чудейки се как можем да говорим и да се държим по-добре, какво можем да поправим, за да бъдем възприемани по-добре). Не е тайна, че нарцистичните (или поне по-крехките) са перфекционисти. Както вече споменахме веднъж, захвърлените нужди и примирението със образците ни помага да си играем на къща (или на зрял човек), да сме изключително и безупречно отдадени на ролята си, но поради паралелно актуалните ни вътрешни процеси, в действителност просто си играем, макар и доста убедително. Така, всяко нещо казано или направено безупречно няма да ни свърже със срама, болката от отхвърлянето на нараненото ни дете (няма кой и какво да ни посочи с пръст и да отсече) и осъзнаването на истината. А каква ли е истината? (ще си позволя да се обърна във второ лице за по-силен ефект и може би ще ти бъде по-лесно да се съпротивиш и оспориш истината)

Истината е, че си погълнат от възприятието за себе си и противно на очакванията ти – на никой не му дреме особено за това дали ще направиш грешна постъпка, че ще кажеш нещо тъпо или че обувките ти не са безупречно чисти. Никой не е особено заинтересован от теб (от това което правиш, говориш или как изглеждаш), понеже вече е прекалено зает със себе си (търсейки одобрителния ти поглед докато се бои от „оценяващият“. Затова винаги се дръж добре с другите, за да се поддържаме зависими от статуквото).
Причината, поради която никой не е особено заинтересован от нас, не е че нямаме стойност. Повечето оценки са наши собствени, с които обезценяваме факта, че (дори в перфекционизма си) вероятно сме интегрирали много качества и умения. Просто хората са прекалено заети с вътрешния си монолог за това какво другите мислят за тях и как биват възприемани.

„Не се занимавай с времето и суетата,
а със своите чисти действия,
които ще те отведат в твоето слънчево състояние.“

Противно на присъдите, които даваме на този статус – няма нищо срамно, егоистично или непълноценно в това (срама се корени в отричането на вътрешното ни положение и напъна да го подобряваме и единствената загуба е времето – то няма връщане). Това е просто трудност, с която вече нямаме ресурси да се справим.
Всички сме чували крилата фраза „излез от главата си“, но не е толкова лесно като в мотивиращите утвържения. Не знаем как да излезем от главата си и това започва да пречи на контакта ни с другите, възпрепятства простите способности да виждаме, слушаме и присъстваме, да ръководим живота си независимо и пълноценно. Докато не видим, разберем и приемем защо е там това наше себепоглъщане (и в каква част от естествените ни процеси на развитие намира място – къде е спряло) няма да отворим очи за другите и те ще са само средство за една външна невротична самооценка.
Съпричастността ще е пресилена и само правило, на което да се подчиняваме още преди осъзнаването на условията, които я предизвикват. Целия интерес и агресия няма да са към другите и живота а навътре към себе си, отново опирайки се на ретрофлексията като средство за справяне. И оттам всичко наново.
Уви, единственият изход… пак е навътре. И е отправната точка към истински процес на растеж и развитие. Разбира се – има риск, много уязвимост и болка, за които раните ни може би не са заздравяли достатъчно. Всяко детска крачка с времето си…

Ако изразиш това, което е в теб,
това, което е в теб – ще те спаси.

Едното изразяване отпуска теглото на вътрешния товар и спомага за необременяването от „главата си“. Връща способността за виждане, усещане и чуване. За едното присъствие, отговорност и авторство на живота ни.
Евентуално нарцисизма придобива здравословна форма и става надежден вътрешен ресурс за напред (още повече за един по-интроспективен и самостоятелен човек). Получава се трансформация на нарцисизма от неосъзната фигура, до осъзнат фон. Така не пречи на контакта с другите, конфликтите от вътрешни започват да стават външни, намират зрял израз и решения и се получава една зряла осъзнатост за собствените ценности, нужди и интереси, където единствената претенция би била да бъдем уважавани заради човека, който сме (заедно със самоувереността и театралното поведение). Зависимостта от оценките на другите отслабва и можем да усетим ясната граница между тях и себе си.

Увереността не е „ще ме харесат“
Увереността е „ще съм окей, ако не ме харесат“

Реклама