Интроект. Контактен стил, познания, предразсъдъци и блокажи.

Вече се чудя в колко от темите, които написах досега, съм посочвал към нашата тенденция като стадни (социални – в добрите случаи) животни, да се сливаме със стандартите и изискванията отвън, губейки част от себеусещането си, до интеграция на нещо, което да се задържи в нас здраво. Приемайки, че сме „бялата дъска“ от раждане и нямаме съзнателен допир до талантите си и разчитаме на тях интуитивно, интроектите са всички онези елементи отвън, които ни се дават от семейство или общество и ни помагат за разбирането на света.

Като съществително, термина „интроект“ е направен популярен от психоанализата. Като глагол „интроектиране“ е способността ни да загубим собствена граница, за да може това външно нещо (като патриотизъм, задача по алгебра, знанието къде се намира Ню Йорк или какви са жените/мъжете) да достигне до когнитивно-поведенческият ни апарат и да ни дава структура за разбиране, отношение и поведение. За да е по-лесно нека го наречем инжекция. Терапевтично се свързва към нещата, които вярваме и спъват нашата самооценка и взаимоотношения.
За гещалта, интроекта е контактен стил. Има връзка с конфлуентността (сливането), която е нейна прелюдия. Като механизъм за защита и прекъсване на контакт – се съдържа във всичките ни предразсъдъци, които си спират и блокират да направим някакъв контакт, свръзка; саботират нуждите, чувствата, целите и отношенията ни.

И интроектирането е окей. Няма как да научаваме неща иначе. За психотерапията и здравето обаче, интроектите са важни за представите, нагласите и поведенията, които имаме спрямо себе си, чувствата и мислите си и другите хора – за отношенията (дори и с обекти и идеи). Интроектите могат да са вербални от типа „който не работи – не трябва да яде“ или „който го е страх от вълци – да не ходи в гората“. Или такива, поради детското си незнание да създадем от поведението на останалите, правейки причинно-следствени връзки, като за отправна точка (незнайно за нас) се опираме на характерния ни за възрастта нарцисизъм (аз съм причината за караници, радост, времето – аз съм център на внимание).

Например – едно дете се гневи. Майка му го шамаросва обидена от „наглосттта“ му (неспособна да понесе естествения му импулс) и го принуждава да отрича този импулс в себе си и занапред да го осъжда и в другите (ако дълго време не може да диференцира себе си от нея). Описан просто, интроекта в случая гласи – гнева е отвратителен; ако се гневя ще отнеса болка от отхвърляне, много срам и даже шамар. И детето подтиска важен за него импулс, още преди осъзнаването за проявата му.

Вербалните интроекти са вярванията, които сме погълнали отвън но не сме проверявали с реалността (предъвкали) достатъчно. Могат да са най-различни послания, които възпитават или ограничават поведението. Дори и когато не са преднамерени като такива и родителите ни просто искат да ни предпазят. Сигурен съм, че на прима-виста всички можем да се сетим за някакви ограничаваши вярвания или автоматични и натрапчиви мисли, които сме си имали винаги.

Големите момчета не плачат.
Я се стегни! Да не си педераст… кво ми се оплакаваш?!
Добрите момичета не се гневят.
Слушай какво ти се казва! Да не искаш да обидиш мама?!

Сега… не съм критик на народните мъдрости (дали?). Сигурен съм, че на някакъв етап от съществуването ни като нация (и дори вид) са имали някаква полезна функция, но имам две неща, които искам да контрирам – актуалността с настоящето и особеността на децата да усвояват идеи и впечатления неподправено (чиста интроекция – без осмисляне, оспорване или „поглъщане без дъвкане“ както му казваме в гещалт). Спомням си в по-ранна тема как писах за това как образователната ни система и режим са постигали страхотен успех в задачата да ни направят добре възпитани невротици. И се плаша от неудовлетвореността и застоя, които са като резултат и доказателства за всичко това.

Искам да внеса един нов интроект на фона на всичко дотук (който във всеки един момент можеш да оспориш, драги читателю). Всички имаме възрастови периоди и нужди, харатерни за тях (чисто биологично), които заедно със въздействието на околната ни среда искат своето преживяване, за да съумеем да преминем на следващ. Това, което с липсата си на собствена преценка и отговорност сме успяли да създадем като общество са ценности, които „забързват“ растежа ни, оставяйки много от нашите нужди и желания недовършени. Като резултат се събуждаме неудовлетворени, в общество на добре възпитани и политически-коректни мъже и жени, които просто си играят на къща, докато имат един куп емоционални нужди и психосоматични симптоми, възпрепятстващи истинския растеж и посока, но заради предразсъдъците и изискванията, подсилвани и валидни за възрастта, вече се срамуват да удовлетворят, понеже играта на къща е по-добра от никаква. Самият срам, за съжаление е нещо силно осъждано и дори… срамно и спира удовлетворяването на каквато и да е нужда, която се възприема като незряла (дори и мислите и чувствата, които я придружават).

Можеш да заблудиш някои хора понякога,
но не всички хора през цялото време.

В сегашната ни култура на информация има един куп рецепти и готови решения за всяко едно за“труднение, проблем или как да живеем живота си „добре“ (или „перфектно“) по принцип.
ГОТОВО – ПРОСТО СЛЕДВАЙТЕ ТЕЗИ КРАТКИ СТЪПКИ… и ще имате съвършено тяло само за две седмици, един милион долара за месец, или щастливи отношения само срещу тези или други лишения на свои душевни и личностни ресурси. И нищо от това не работи. Всъщност не знам, дали е така… може да е било сполучливо за създателя или автора и той в бързината си да продаде златната си рецепта или книга за успех е успял да недогледа един фундаментален фактор… че има един куп неща, които пречат достигането на тези или други цели. Също така, че създава чувство на малоценност в различните (най-вече незрелите) и че по този начин, с участието си в пазара определя стандартите за това как се приемат и отхвърлят хората (с какви тела, качества или умения). Всичко това корени силно чувство на срам и себе-отричане, които затрудняват постигането на каквито и да е цели, дори и самият апетит се захвърля оставяйки чувство на празнота и малоценност. Евентуално достига но невротично разцепване и чест конфликт на нужди.

„Ликувай, млади човеко, докато в младостта си.“

Друг голям проблем е, че предвид възрастта си, всички бързат да усвоят заветният статус, който ще им гарантира… всичко (колко бързаме да докажем колко големи и зрели сме). Успехи, богатство, желателност, лиспа на социална изолация и самота… бягаме с бясна скорост от всичко, което обществото ни отхвърля и е запечатало със срам, зависимо от собственото ни чувство на страх.
Сбора от всички споменати фактори не е диктуван от главното – страховете ни (част от нуждите ни, които са останали неглежирани докато сме били деца). Страх от самота, от смъртта от провал или каквото имаме в себе си. Никой не ни показва преспективата на живота.
Никой не споменава, че всичко, което си заслужава интеграцията и се интегрира добре – изисква време, отдаденост и усилия. Слепи сме за дългосрочната игра и бягаме (бягаме от нещо, което така или иначе ще дойде). Никой не казва, че кризите, макар и болезнени са необходими за усвояването на важните уроци и регулиране на вътрешния компас и изграждане на устойчивост.
Всичко, което се заповядва от нас е да поглъщаме на бегом абстрактни и маловажни за нас неща (като математика, изкуство, история, дрес-кодове или доминиращо поведение), захранвани от посрамващото отношение на околните (за съжаление и близките).

Про-позитивното и „духовно“ течение, което си пробива път напоследък също осъжда много от вътрешните ни елементи, учейки ни на отричане и осъждане на всички „отрицателни“ чувства, нагласи, мисли и нагони, възпитавайки морална коректност. Сервира ни се едно захаросване, което е точно това, от което нашите недовършени детски страхове се нуждаят. Розов свят, в който няма зло и лошо и всичко е добре (какъв хубав интроект само), само когато мислиш позитивно и се държиш на положение (усвоявайки фалшива позитивност). Посрамваме не само себе си но и близки, като спомагаме за орязването на важни емоции, които са наследствено ценни. Така губим капацитета да се справяме със света КАКЪВТО Е… не какъвто ни се иска да бъде.

„Ако вярваш на всичко, което четеш
по-добре не чети.“
Японска поговорка

Всичко, което описвах досега са популярни интроекти, за това как трябва да живеем живота си, игнорирайки вътрешните ни усещания, чувства на празнота или посока. И с риск да обобщя или опростя нещата прекалено много – това се корени в нашата неспособност за поемане на отговорност и неумение да „предъвкваме“ нещата… което, както споменахме, е характерно за децата (да… и ти и аз сме част от незряло и невротично общество). И чрез популярните стандарти (и неустойчивост към тях) като „деца“ (в зряла възраст) се примиряваме и оставят „големите“ (интроекти и авторитети) да се разпореждат със живота ни. Това затисква креативната ни адаптация и попадаме в капана на един и същи натрапчиви мисли, заключения и поведения, които ни тласкат към заболявания, депресия и идентификацията с една и съща представа за себе си (често подсилена от някой друг).

Приемането на този факт (че не сме тези, за които се смятаме) е болезнен и значителен факт. Но поне по мое усмотрение е отправната точка към всичко, което желаем. Или поне усвояване (и връщане) на ресурси, които да ни помогнат в тази посока. Няма да се уморя да повтарям, че ако успеем да приемем ограниченията и огорченията си – можем да ги надскочим (но първо е добре да знаем, че ги имаме). Тук се съдържа и парадоксалната гещалтска промяна.

И съм обнадежден. Поради еволюцията на комуникацията, вече можем да осветим сенките на обществото ни, за да видим повече от детайлите и контурите. Без значение дали ни харесват или не.
Харесвам как технологиите ни и стиловете на живот са еволюирали и заедно с тях вярвам, че евентуално ще успеем и ние.

Няма правило, закон или традиция, което да се прилага универсално.
Включително и това.

Реклама

3 коментара

Коментарите са затворени.