Терапията. Субективна алхимия и човешка природа.

Напоследък често обсъждам и разглеждам темата за невротичността и ретрофлексията, натежалият разсъдък и въобще повечето неща, които смятам, че стоят на пътя на един адаптивен и спонтанен живот. Мисля, че не слагам достатъчно ярък акцент върху ефекта на терапията и самите й движения. Нямам за цел да теоритизирам методите и практиките (понеже на теория това не е възможно без преживяване и експеримент и е доста безсмислено… или поне краткосрочно), а общата рамка, която да разсее митовете и предразсъдъците за това, какво всъщност се случва. Особено между терапевт и клиент и това, което се очаква като резултат и нагласа.

Та, към темата… понеже често в тази професия (или поне на консултантско ниво) има предпоставка да се разчита на теории и „народни мъдрости“, актуални за други времена, обстоятелства, норми и следователно – хора… да зададем въпроса от нашата гледна точка – Каква е връзката между едно продължаващо насилено саморегулиране на невротичен човек и експертното разбиране на терапевт за здравословното му саморегулиране?
По отношение на този въпрос ми допадат следните думи на Курт Левин:

Особено необходимо е човек, който претендира да изучава цялостни явления, да се предпази от тенденцията да прави едно от тях като всеобхватно. Истинската задача е да се изследват структурните свойства на дадено цяло, да се установят взаимоотношенията с други цялости и да се определят границите на общата система, с която се работи. В психологията, както и във физиката, няма нещо по-вярно от това, че „всичко зависи от всичко останало“.

Така, че идва въпросът ни за връзката между непрекъснатото саморегулиране на един невротик (в припев на предходящите теми) и концепцията на един терапевт за това: Каква човешка природа трябва да се „възстанови“? Защото един клиент до голяма степен наистина ще вземе от концепцията на терапевта си, но той несъмнено също има и много други възможни посоки. Затова можем да видим смисъла на предупреждението на Левин, което цитирахме, а не да анализираме структурата на актуалната ситуация през нашето разбиране за цяло (или норма, или здраве или как се прави в България).

„Истинската цел на будизма е да ни доведе до време, в което няма да се нуждаем от учението на Буда, няма да имаме нужда от дзен център или каквото и да е. Без майстор и будистки учител ние ще можем да следваме собствения си път.“

Малко за медицината.
Като отрасъл, медицината се стреми към „просто“ биологично здраве. Това включва не само здравословно функциониране и отсъствие на болка, но чувство и удоволствие; не само будност, но и остро съзнание; не само липса на парализа, но и плавност и подвижност.
Търсейки психосоматично единство, ако терапията може да постигне този вид здраве, нейното съществуване би било оправдано. В медицината критериите за здравето са доста категорични и научно установени – знае се кога един орган функционира добре. Този аспект на „човешката природа“ е недвусмислен.
Но аз поне не смятам, че има такова нещо като „просто“ биологично функциониране (например, стремеж като „обикновен“ секс, без любов или избягване на любовта). Медицинските средства са недостатъчни.

Извън медицината… самата цел на терапията, нормата на здравето и „природата“ стават въпрос на мнение. Пациентът е „болен човек“ и човекът не е известен с финалността си, защото той винаги променя себе си и условията си. Неговата природа е изненадващо гъвкава. Но в същото време не е изключително гъвкава и не винаги; тя може да стане изненадващо костелива, така че внезапно да се проявят невротични реакции, чувства на объркване, празнота, болка и скованост на „нормалното“.

В психотерапията, тези промени на състоянието са много важни, защото те са това, което ангажира клиентския интерес; те включват неговите страхове, виновности и надеждата за това, което ще направи от себе си. Те предизвикват вълнението му – организират осъзнаването и поведението. Без тези особени „човешки“ интереси няма биологично здраве и никакъв начин да се постигне това чрез медицина.

Всеки, който безпристрастно преглежда различните школи и методи на психотерапия, макар и повърхностно, може би вече е достигнал до една мисъл: основната човешка природа си е отчасти даденост (вродена), но отчасти се адаптира към различните среди и обстоятелства. Тя създава себе си.
Това е нещо, което наричаме творческо приспособяване и само по себе си е фундаментално за основата на човешката природа. Това е същата основна сила, която на пръв поглед е очевидна във всяко човешко преживяване (в зависимост колко невротични сме, де). Проблемът на психотерапията е да задвижи силата на творческото приспособяване на клиента, без да го насилва в стереотипа на научното разбиране на терапевта.

Тъмнината е зора, все още неродена.

Общата „човешка природа“ (през каквато и концепция да се разглежда) е споделяне не само на биологични, но и на културни фактори, а културните фактори, особено в нашето общество, са много различни и изобилни – наличието на различия и изобилие е може би определящата функция на нашата култура като цяло. Освен това има несъмнено оригинални вътрешни правила на индивиди, семейства и други принадлежности.

Още по-важно, само-създаването, творческото приспособяване при различни обстоятелства, се извършва от самото начало, не изцяло като външно условно-зависима (обуславяне), която може да бъде „освободена от условносите“, но също така и като истински растеж. Като се имат предвид всички тези фактори на вътрешни различия и изобилия в един човек, очевидно е желателно да имаме терапия, която да установи колкото е възможно по-малко норми и правила и да се опитва да получи и разбере възможно най-много от структурата на текущата ситуация тук и сега.

По-просто може да опишем като прости експерименти и разлистване на собствения ни емоционален мениджмент. Представям си как силно вярващите в законите на определените школи си казват нещо от сорта: Теорията гласи ТОВА, така и ще трябва или, хората постъпват ТАКА по принцип. Да, но е логично вече да мислим, че това е просто ново индиго-копие, изградено при други времена и обстоятелства, обобщено за определен таргет от хора, което един човек от позицията си на авторитет, налага на друг в позиция на „малък и уязвим“. От това той би задвижил още вътрешна саморегулация и рестрикция, без да му се позволи да израсне и да се свърже с един куп ресурси, които има, но за които просто е забравил… точно поради подобно налагане.

Не се задоволявайте с историите, сътворени преди Вас.
Разгърнете вашият собствен мит!

Обикновено започваме с „това, което се подава“ – това, което клиентът спонтанно показва, когато влиза – може да е кошмар, страх или безпардонно отношение, безлична реч или скована челюст – каквото и да се случи – първото впечатление. Дори тук обаче (обикновено от удобство се пренебрегва), че за него (за всеки като клиент) идвайки изобщо е „защита“ срещу собственото творческо приспособяване (дори и да е невротично), съпротива срещу собствения растеж, както и зов за помощ.
Във всеки случай, терапевтът започва от това, което клиентът внася. Усеща се всеобщо, че ако дълго продължим да следваме това, което клиентът внася, той ще отбягва и ще тича в кръг. Следователно, веднага щом терапевтът забележи повторение или решителна съпротива (според неговата концепция), задълбава в нея (разграничава фигура). Но докато той задълбава, клиентът може да започне да изолира опасната точка и да постави друга защита. Тогава идва и проблемът да се посрещнат едновременно двете защити, за да не може човек да замести една с друга.
Нали това значи да следваме каквото се случва… какво внася клиентът? Неее, има още…

Сега новата ситуация има големи предимства: терапевтът сега разбира повече, защото той е замесен в ситуация, която самият той частично е създал; реакциите, които се случват или потвърждават предположенията му или ги променят в определена посока; терапевтът се разраства в актуалната ситуация, като се отдава на това, което е внесено и се защитава срещу невротичните елементи в него. И надеждата е, че един ден структурата на невротичните елементи, прогресивно отслабнали, ще се сринат. Болката и кризата ще се преодолеят, недовършените (и замразени) емоции, докарани докрай и насочени другаде и в новото пространство, един човек ще започне да изгражда себе си по собствен образ и нужди.

Когато приемеш (в дълбочина и истински) своите недостатъци,
никой не може да ги ползва срещу теб. Дори и ти.

Тълкуването на това, което се подава и следването на съпротивите са неразривно свързани в настоящата ситуация и ако има някакъв растеж, той е едновременно в спонтанните прояви и на двамата; невротичните съпротиви на клиента заедно с концепциите на терапевта и не-невротичните му защити (от това да не бъде погълнат и манипулиран), постепенно се разтварят в развиващата се ситуация.
Тогава, като се съсредоточим върху конкретната структура на една актуална ситуация, можем най-добре да се надяваме на разпад на невротични елементи. И това със сигурност означава отслабване на придържането към научното схващане на терапевта, което обикновено се наблюдава в тази професия.

Тази свобода и движение обичам да наричам субективна алхимия. Това е ново пространство създадено за да има повече погледи, нагласи, действия и чувства към себе си и всичко друго. Дава увереност в ресурсите ни и „природата на потенциала“, устойчивост на външен натиск, комфорт към уязвимост, риск и експеримент. Оспорва предразсъдъците и помага на един човек просто да се превърне в себе си и да продължи да се изгражда. И това е само когато си клиент. От терапевтската страна растежа не е толкова интезивен и прозрителен, но има своите предимства и радости… но това са спойлери за друг път.

Самоподкрепата означава да осъзная, че краката ми са достатъчно силни, за да издържат собствената ми тежест. Означава да съм свързан с усещанията си. Да вярвам в себе си, силите и любовта си повече, отколкото във всичко друго, дори и да не ги виждам от моментната си позиция.

Реклама

Един коментар

Коментарите са затворени.