Автобиографичния ум. Его и характер, минало и депресия

Всички се раждаме жадни за любов, за внимание и грижи; през първите години от живота си, всички се научаваме, че постигаме по-добри резултати, ако постъпваме по определен начин. Глезят ни повече, получаваме повече подаръци и някои неща се оказват по-лесни, ако се държим така, както се харесва на другите.
С времето установяваме, че тази истина се потвърждава при всяка наша крачка, но ако имаме мъдростта да го прозрем, води и до един проблем: хората, които ни възнаграждават, обичат не нас, а образа, който са създали за нас даже преди да ги познаваме.
Благодарение на тази неведома „истина“, понякога преповтаряме жизнените си ситуации и като резултат се объркваме и не разбираме защо.
В един момент си признаваме (или не), че това, което поддържаме и в което искрено вярваме, че сме, е най-малкото отчасти фалшиво.
Представата, която имаме за себе си и с която се показваме пред другите, е всъщност илюзия, която сме изградили с повече или по-малко помощ от семейното ни и социално обкръжение, чието одобрение невротично се опитваме да получим.
Осъзнаването на това обстоятелство не е лесна задача и изправянето лице в лице с тази „реалност“ е колкото смущаващо, толкова и значимо изживяване.

Все по-често се говори за това как депресията се превръща във водещо психологично „заболяване“ в световен мащаб. Самоубийството (800 000 човека годишно по СЗО) започва да става решение и „субективно облекчение от себе си“ и автобиографията си. И понякога се чудя, с чувството на гордост, което виждам в хората (и спомняйки си за себе си някога), когато говорят за себе си (или фантазират за това, което искат да са) дали вече не е нормално да слагаме доминиращ акцент на автобиографичната съвкупност, която знаем, че сме (или това, което ни се казва, че сме). Говоря за вътрешния монолог, диригента на оркестъра в главата ни, който сме свикнали да ни казва, че съществуваме. Това е нашия характер, нашето его и тази част от нас, която помним и с която сме свикнали да се разпознаваме (нашите идентификации). Интересно ми е дали неорганичната психопатология на времето ни е свръх-идентификацията с нашето его и мисловната доминация, която както ни обясняват е инструмент, който води към „успех и статус“ (+любов и одобрение).

Не искам да кажа, че нашето его е лошо. Благодарение на него сега пиша това, което искам да споделя и ти със своето успяваш да разкодираш семантично и смислово, (надявам се) за да направиш препратки към своя живот и обстоятелства до някакво осъзнаване.
Но, разбира се, както всяко нещо, с което може да се злоупотреби, това не значи, че егото не може да развие метастази, да се разболее и да рухне. Подобно на автоимунно заболяване, където собствените ни фунцкии започват да ни изяждат. Всички сме били в позиция, където „главата ни ще гръмне“, и усещаме че носим прекалено много „багаж“.

Всичко това може да наподоби умствено наводняване от познатите ни мисли и свръхактивност на ума ни до тирания. Научаваме се да изпреварваме събитията в тясната кутийка, с която си правим причинно-следствените връзки. На фона всички възможни бъдещи изходи, понякога си мисля, че това може да е много ограничаващо. И това се превръща в обстоятелството, което невроучените наричат Базово Състояние на Мрежата ни. Мислите и спомените стават част от характера и цялото ни, понякога правейки ни едноизмерни.

И това на един момент е нужно, за да може да придадем смисъл и структура на възприятията си. Изграждаме навици на базата на утвържденията, които получаваме от средата и се научаваме по този начин на „своите“ (или по-лошо, чуждите) истини. Проблема е когато започне да се повтаря до неосъзнатост и гъвкавата ни способност на адаптация достигне ригидност и се превърне в това, което наричаме фиксиран гещалт, който започваме да очакваме след всеки завой и търсим неосъзнато неговото потвърждение в живота си.

Окей, вече знаем какво се случва, та умът ни да циментира… и какво от това? Какво става след това?
Всички сме били там. Да попаднем някъде в задънена улица и да търсим решение. Както описахме по-горе, освен решението, може би търсим и субективно облекчение от себе си, тъй като всичко това може да бъде изтощяващо. Но освен безсмислието и безизходицата, които усещаме, изживявайки депресия (или самоубийството, което спира всичко), няма ли и други решения? Разглеждайки простата цялост на разум-тяло-душа (чувства), кои други елементи се виждат на първо четене?

Как да излезем от капана на главата и егото си, за да видим и се свържем с всичко останало? Какви са детските стъпки, които трябва да предприемем за здравата интеграция на това, което имаме, но просто не виждаме?
Никога няма точна рецепта. За всеки, пътя и процеса са различни, но вече знаейки какво стои на пътя ни, това никак не е малко.

„Бъди като дърво и пусни мъртвите листа да паднат.“
Руми

Когато историята, която разказваме на себе си за себе си (изведнъж) изгуби смисъл; смисъл който е бил валиден до определено време или е отпечатан от някого; или е бил верен на време, което вече го няма… остава една купчина изоставени недовършености от някога, за които нямаме рационално обяснение и откриваме под формата на усещания, емоции и телесни изживявания. С какви други наши ресурси се свързваме и към кого се обръщаме за подкрепа, когато всичко друго се изчерпа?

Терапията ни дава нужното за да продължим по пътя си с нова перспектива, нова енергия, когато изчерпаме това, което е останало недовършено и към което е насочвана грандиозна енергия без резултат. Виждаме, че сме много повече от егото си и фунцкията на ума. Свързваме се и оценяваме всички онези „заровени“ качества и ресурси, които макар автобиографично и хронологично да са забравени, са останали като интуитивен опит и мъдрост. Връщаме си една детска интуиция, въображение, креативност и смелост преди представата за депресия, разумните спомени и недовършена болка да са ги пречупили.
Спираме да четем чужди книги и започваме да пишем собствената. И макар, че съдържанието, което вече е написано да не изчезва, кориците стават много по-здрави, променят се рисунките по тях, фигурите и контурите също, но най-вече създаваме пространство за още писане, нови нишки между редовете на написаното и нагласата, с която другите читатели могат да я четат.

„Не е непостоянноста това, което ни кара да страдаме.
Това, което ни кара да страдаме е нашият стремеж
да направим нещата постоянни, когато всъщност не са.“
Тик Нят Хан

В гещалт-терапията, когато наблягаме на самоосъзнаване, експериментиране, допускане на тревога и творческото приспособяване, поставяме по-малко тежест върху възстановяването на биография от миналото („спомени за детството“). Спомнянето, мисленето и идентификацията са актове, които извършваме в настоящето и за нас е важно да анализираме тяхното място в структурата на действителността.

Спомените са настоящи действия на въображението. Топлещата игра на въображението като цяло не е дисицоативна, а интегративна. И все пак, защо повечето от хората, които се отдават на спомени, толкова изгубени в блян, не са освежени след това, а празни и изтощени? Дали събитията там не чувстват като свои, не ги „връщат у дома“, не са били пресъздадени и не се асимилират?

Единствения реален конфликт е между това, което си мислиш, че си
или би ти се искало да си, срещу това, което всъщност си.
Собствената ти (не)романтичнa версия за себе си.

Фантазирането и разказването винаги изглежда безкрайно и става все по-сухо и словесно (всички имаме поне по един приятел, който все се оплаква как все му подливат вода или колко много неща знае за всичко).
Междувременно, настоящето става незадоволително, миналото е прахосано, а бъдещето все още не е тук и прелива от очакване и тревога. Каква е сегашната нагласа на един подобен човек (парадоксално, най-добрата, с която разполага)? Това не е топлещото въображение, а съжаление, упреци, самоосъждане, чувство на фрустрация, вина за неадекватностите, и все по силни опити за упражняване на воля. Всичко това намалява самооценката още повече (до степен на депресия).

За целите на терапията, това до което имаме достъп в настоящата ситуация е усещане, интроспекция и поведение и нашият въпрос сега е каква роля играе паметта, егото и идентификациите в човешката структура (в настоящата ситуация). Формално разгледани, спомените са едни от видовете фиксирани (непроменими) форми (изграждащи егото), в настоящето. Свързани са с организирането на енергията, така че други движения да са по-адекватни и целят да довършат някаква ситуация, удовлетворят нужда или решат проблем. Егото (Аза) разглеждаме и като структура за формиране на фигурите ни, организиране на време, приоритети, цели и т.н.

Веднага щом нямаме полза от някакви минали и ненужни фигури, чрез саморегулирането си премахваме фиксираните ефекти от миналото; безполезното знание се забравя, оплетените характерови черти се разтварят и чувствата се освобождават (до отпускане или енергия за действие). По правило, действа в две посоки: не чрез инерция, а чрез някаква функция става така, че някаква форма (на егото) се застоява, и не от отминаване на време, а от загуба на функция става така, че дадена форма се забравя, за да продължим нататък и актуализираме себе си (егото).

„Най-добрия начин да забравиш е като си спомниш.“

Но това не винаги се случва. Понякога трудностите и блокажите са заровени дълбоко и достигаме до повторения. Невротичната натрапчивост към повторение е знак, че ситуация, недовършена в миналото остава недовършена в настоящето. Всеки път, когато в човек се натрупва достатъчно напрежение, така че нужда или задача да стане фигура, подхващаме още един (повторен) опит за решение (със същите стари средства). От тази гледна точка, невротичното повторение не се различава от всяко друго повторно натрупано напрежение, като от глад или сексуална пулсация, и няма нужда да се казва, че чрез тези повторни натрупвания, невротичното повторение се енергизира (и така с достатъчно хранене, депресията се появява като знак, насочващ вниманието ни към нещо важно).

„Ти си своето собствено препятствие.
Излез от собствения си затвор.“
Хафиз

Да се оправдаваме или да сравняваме, ровейки се в спомените си, винаги се усеща като лъжа… или утешителна или самонаказваща. Но да направим нещо по въпросите си и да бъдем себе си е доказателство и решение; това е самообоснователност и доказателство само заради това, че завършва ситуация. Така че в гещалт, поставяме акцент върху самоосъзнаването на един клиент в експеримент, който той сам извършва, с очакването, че той ще създаде по-полезно и удовлетворяващо цяло. С надеждата да създаде (или да се свърже с) нужното, за да излезе над депресията си и разшири границите на Аза си (характера, автобиографичния Аз).
Това се свързва с кризата и гъвкавината на креативното ни приспособяване, също така с функциите на самата терапия, което ще са теми за друг път, така че…

следва продължение…

Реклама

2 коментара

Коментарите са затворени.