Ретрофлексия, част III. Самоупояване, лоялност към неработещ Аз

Ако до този момент не е станало ясно, ретрофлексията е само-подтискане. В неговата прекомерна форма, това е отричане на определени характеристики или ресурси, натоварени с интензивни чувства на срам, страх, и/или вина.
При неизбежното ни съвместно създаване и взаимодействие с нашата среда, ние се свързваме с различни чувства, мисли, желания и отговори, благодарение на които помагаме на себе си да насочим живота си в посока, най-желана за нас, като по този начин процъфтяваме и растем. И въз основа на възприятия, инстинкти или опит, някои стимули от околната среда могат да провокират различните емоции, чувства и отговори, с които да се мобилизираме и да действаме към растежа и процъфтяването.

Ретрофлексията е движението (или действието), което не достига предназначената цел. Прекъсване между вътрешния импулс и неговата крайна точка. Това може да бъде сигурен начин да защитим себе си или някой друг от разрушителна или прекомерна реакция (или импулс), от тревожно или вредящо обстоятелство. Но ако този начин е заклеймен с прекомерни предразсъдъци (интроекции), интензивни чувства и бива системно повтарян в цикъл, той може да бъде бичуващ, фрустриращ и дори саморазрушителен, ако остане недогледан.

Ретрофлексията е пряк израз на (токсичното ни) чувство за срам (в зависимост от интензитета, в който го притежаваме). То, на свой ред, е израз на нашата малоценност и вкоренено вярване, че не заслужаваме, че не сме достатъчно добри, че сме незначителни, малки и слаби (листът с етикети за ниска себе-стойност е огромен).

Разпознаването на чувството и механизма в себе си е трудно. Както разлеждахме в предните две теми, невротичността, изтласкването и другата – психосоматика и загубата на връзка с тялото ни довежда до цялостна загуба за усещане на състоянията си, поглед за себе си от трето лице и също така адекватна оценка за другите хора и ситуациите (тежките срам и ретрофлексия ни внушават че сме в бреме на другите).
Токсичното чувство на срам е поставено от друг човек (или по-лошо, много други хора). За това, реална обратна връзка и лек можем да намерим също от друг(и).

Аз знам, че имах нужда от външен сигнал и хора от моята група за личен процес бяха този „сигнал“. Някои ме описваха като човек, който външно изглежда спокоен и флегматичен, но всъщност няма излъчването и езика на тялото на такъв, с което се предполага, че моят характер не беше конгруентен (съвместим) с моя темперамент и тяло. Груповата работа (в подхода на Гещалт) достига до изключителна дълбина и интензитет…

Краткосрочната болка от посрещането на истината
е много по-полезна от дългосрочната болка от вярата в илюзии.

Започнах да си припомням събития от миналото, срещи с познати, в които хората ме описваха като спокоен, стабилен и отпуснат човек, макар че изобщо не се чувствах спокоен и отпуснат. Спомних си ситуации, в които бях вътрешно готов да „избухна“ (да се взривя) или да изгърмя върху някой друг. В крайна сметка не направих нищо и хората от групата, с които общувах, не забелязаха нито възмущението ми, нито нарастващото ми раздразнение.
Понякога, разбира се, аз избухвах (взривявах се), а след това, взривната вълна и треските раняваха тези, които бяха наблизо. Самият аз се наранявах, защото след това преживявах чувства на вина, срам и съжаление, учейки (себе си) да „връщам“ все повече и повече енергията на емоциите си дълбоко навътре, като не само да не ги показвам на другите, а и сам да не ги виждам.
Така научих себе си да не бъда себе си (ее, няма такова нещо като „да не сме себе си“, ние винаги сме себе си и това себе се променя, но понякога не сме свързани с нашите нужди, фокуси и спонтанност).
Научих се да не показвам определени части от себе си на другите хора. И ако погледнем това от друга гледна точка, тогава самият аз превърнах себе си в единичен елемент – един про-позитивен пичага, с добавения процес на подтискане на емоциите.

„Енергията ти те представя преди да заговориш.“

Така пристигнах и в първата си година на обучението по Гещалт-терапия – резервиран, затворен, с багаж от психосоматични прояви (+ задръжки и обезчувстване), ескалиращи по време на сесиите в института. По време на които винаги се чувствах съвсем „нормално“ и „добре“.
Веднъж един участник в обучението ми посочи, че често съм като камък – не говоря за чувствата си, не говоря в дълбочина за себе си и за мен се появи объркващ въпрос… „За какво говоря, тогава?“ – „Няма нищо за разказване‘“, казах аз – това обикновено е отговора на повечето ретрофлектори.

Ретрофлекторите (себе-подтискащите) са хора, които като мен, (понякога пак се обувам в тези обувки) които от определени влияния и различни нагласи от миналото, ограничават в себе си различните чувства, реакции и енергия на своите импулси към> и <от. Разцепени/разделени на „актьора и обекта на действие/наблюдение“, разкъсвани от вътрешни битки и противоречия.
Като цяло, те водят много интензивен и активен живот, но вътрешно… някъде много надълбоко в себе си. И основно това, което всички малко или много правим – въртим се в себе си (в главата си), самият процес се нарича ретрофлексия. Понякога така се определя самото мислене.
Достатъчно е да се даде тази метафора: специален случай на ретрофлексия е, когато ние, докато взаимодействаме с друг човек, внимателно слагаме градинско гребло пред себе си, за да го настъпим и да ни удари по главата.

Спомням си период, посветен на темата „ретрофлексия“. Описвайки типичния ретрофлектор, треньорът на програмата каза нещо, което предизвика в мен смесени чувства, вътрешно интензивно, но от външна страна въобще не дадох индикация (опитвах да се държа на положение) и се спрях от важно осъзнаване, слушайки с обтегната усмивка; но същевременно, лицето ми се зачерви и аз се опитах силно да не се свържа с усещането, което се надигаше. Това беше чувството на срам. Някъде дълбоко в себе си приписвах тези думи за моя сметка, чувствах се засрамен от себе си, че съм „такъв“.

Срамът е често срещано преживяване за ретрофлексията (както и страхът), или по-скоро отклоняването от срама е това, което често се случва. Токсичният срам помага на един човек да не се проявява, да не бъде видим за други хора, помага на човек да се „крие“ дори и от себе си … помага му да НЕ живее.

Всички наши „недостатъци“ са много по-простими
от уловките и маневрите, в които се оплитаме, за да ги прикрием.

Какъв беше срамът ми? (представям си гласа на един водещ) – срамът ми звучеше така: „Аз съм такъв човек, ще бъда отхвърлен заради това“. Срамът е невероятно труден за изживяване и много болезнен – той е блокажа за всички задържани и върнати чувства, често оцветени в болка. Както показва опитът ми и теоретичните ми познания, страхът от срама (и срамът от страха) помага на ретрофлекторите (себе-подтискащите) да въздържат своите импулси, помага да се подобрят начините за подтискане на себе си, с допълнителната добавка, че ретрофлектора също се срамува от това „въздържание“. И така в кармичен кръг. Ето така се сблъсках („препънах себе си в“) с термина „ретрофлексия“.
След това имах месеци работа с личен терапевт по темата (срамът).

Терминът ретрофлексия звучи грубо, като диагноза, но не е така. Това е само името и описанието на един процес. И този термин ме описваше най-пълно в ранния процес на груповата ми работа и терапия.
Докато изучавах и разпознавах себе си, открих заровени, дълбоко скрити емоции. В последствие „клиентите“ започнаха да идват при мен и видях в тях процесите, в които аз самият „прегрешавах“. Те идваха с различни теми и претексти, че са обременени с психологично само-изтезание, близо до депресия, страдащи от психосоматични симптоми, слаба самооценка, липса на усет и осъзнатост.
Това са хората, с които мога да работя най-вече интуитивно, разчитайки на опита, който придобих (и все още трупам) по време на личната терапия и методо-теоретичното обучение, което винаги е безценно.

Опита, обаче, е резултат, субективна алхимия и трансформация на много по-ранен опит и изживявания.
В ранното ни детство, в моментите когато се научаваме на взаимодействие, интегрираме примерите, знанието, получаваме забраните и позволенията примесени със чувства и предразсъдъци. Много от това, (неща, които нямаме и често от които нямаме нужда, но родителите или средата посяват в нас) в зависимост от усета и адекватността на родителската функция, може да е в пряк разрез на нашите темперамент и нужди (за безопасност, грижа, обич, диференциация, самостоятелност, близост с други) и недовършеностите (по-лошо, внезапните травматични прекъсвания и интензивни чувства, с които вървят), които оставя този сблъсък се складират в нашето несъзнавано поради липса на ресурс за справяне и опростяване на полето, за да оцелеем. Понякога не ни е позволявано да извървим определен път (ставаме жертви на нарцисизма, суетата, неизживените ситуации на родителите ни и слабото им чувство за граници), необходим за растежа ни и продължаването към следваща фаза или нужда и това оставя дълбока и неосъзната минала липса, която се опитваме да попълним с това, което знаем за тези неща (и вършим по навик), често избягвайки болката, с която недовършеностите са били циментирани.

„Куражът е любовна афера с непознатото“
Ошо

Ретрофлексията прераства до механизъм на защита, тъй като тревогата, от която (предполагаемо) ни предпазва е била непосилна за нас в момента, когато е била вшита. Но тъй като преживелищния опит не е нито причина, нито следствие от рационални вторачвания и надъхване, не е достатъчно да убеждаваме или залъгваме себе си с мантри или мотивации.
Поглеждаме себе си в огледалото – вече сме зрели, силни и големи, но въпреки това, срещата с болката и празнотата от ситуацията ни връща в усещането за малки и безсилни. И тук по автоматизъм се появява ретрофлескията, за да ни предпази от тревога, за която нямаме собствен изграден капацитет. За съжаление, да ни предпази и от осъзнаване.

Разпознаването на собственото ни безумие е, разбира се, появата на разсъдък. Началото на лечение и трансцендиране.“
Екхарт Толе

В процеса на терапевтична работа, това се изменя. Всички промени, прозрения, изграждане на собствена самооценка и усещане за собствени граници и отговорност са следствие от посрещането на тежките чувства, пречещи на миналите недовършени ситуации, търсещи постоянна изява в настоящето (с неактуални средства за решение) за да се довършат и оттук да продължим с нови сили, отвореност и свежест, които са били от другата страна на този (постепенно наболяващ и уморителен) сблъсък.

Най-важното от всичко е, че спираме да се пращаме на съд, всеки път когато направим грешка или нещо болезнено и плашещо или несигурно и отслабващо се появи. Придобиваме нови очи и усет за себе си. Това обръща енергията отдавана за самосаботаж към любопитство, обич към себе си и ресурсите и вяра в собствения растеж.
Така вече разбираме истински метафората за това как една гъсеница се превръща в пеперуда. Процеса (от моята камбанария, естествено) е много цветущ и наситен, понякога тежък и даже непоносим, но като счупените кости, дава много повече сила, жизненост, вълнение и енергия за живот и посрещане на непредвидимостите му.

Откровените ни грешки са безкрайно по-жизнени и ценни
от пресилен перфекционизъм.

Реклама

2 коментара

Коментарите са затворени.