Ретрофлексия, част II. Психосоматика.

Продължавайки темата за ретрофлеския, навлизаме в следващото (почти логично) ниво, където системните задръжки и забрани (саморегулация) се проявяват в тялото. Гещалт терапията има силен и ексклузивен фокус върху работа с тялото, тъй като както вече знаем много от нашите отречени елементи като емоции, желания и предразсъдъци към самите нас имат връзка и някакво физиологично проявление в тялото и неговата мъдрост. С риска да опростя нещата прекомерно, искам да дам пример и описание за това как психосоматиката работи като базов модел за сигнализация към тяло или чувства. Как болестта допринася за някаква цялост и както е популярно да се казва – тя е резултат на здравословна пренастройка към нездрава среда.

Не съм експерт по темата и аз самият не съм имал силни соматизации, но темата е голяма част от цялата картина на ретрофлексията и неведомите начини, чрез които саботираме себе си (и обезчувстваме като форма на ретрофлексия). Тялото е важна част от цялостното ни съществуване, понеже чрез него взаимодействаме в света и е посланика на емоциите ни. Често, в мъдростта му са скрити много важни елементи от нас самите (които смятам за добре да си върнем).

Нивото на връзката ни с него определя степента на притежанието (връщането) ни и резултатните телесни идентификация, тремори, конфликти, предразсъдъци, хранителни разстройства и дефицити.
Също нещо важно за мен е да пропагандирам единството на тяло, разум и душа (и да намекна за схемата на фармацевтичните компании и медицинския архаизъм, но това си е повече мой филм и идиотия… или може би не).

При хроничната ниска степен на тревожност (невротичността), осъзнаването за саморегулацията става по-страшна, когато един човек започне да страда от психосоматични заболявания. Строго засадени в неговия обичан (или презрян) ум, човека не осъзнава, че усилено и умишлено контролира тялото си. Това е неговото тяло, с което той има определени външни взаимодействия и съществува физически, но връзката с него е слаба; той губи усещане за тялото си.

„Болката няма да те унищожи.
Отказа ти да я посрещнеш ще го направи.“

Да предположим, че има много неща, за които този човек има да плаче. Всички ги имаме от преживени загуби, рани и кризи, но не всеки има разрешението за това. Всеки път, когато се разклаща до сълзи, той все пак мисли как „не му се плаче“ и не плаче. Това става така, защото отдавна се е приучил и е забравил как мускулно възпрепятства функцията да плаче и отрязва чувствата си – отдавна е туширано от засрамване, унижение и дори бой. Унизително е, влиза в пряка контра на представата и усещане за себе, уязвимостта е чужда и плашеща. Вместо това, сега страда от главоболия, недостиг на въздух, дори синузит (ето още неща, за които да плаче).

„Раната е мястото, където светлината влиза в теб“
Руми

Очните мускули, гърлото и диафрагмата са обездвижени и сковани, за да предотвратят изразяването и осъзнаването на идващия плач (тук може да се върнем и към субективните параметри за социалната желателност от предната тема). Но това само-изкривяване и само-задушване на свой ред предизвиква други възбуди (болка, раздразнение, желание за бягство), които пък на свой ред също трябва да бъдат подтиснати, защото човека има по-важни задачи и заетости, за да може егото му да бъде допълнено с придобиване на статус и информация, вместо да е отдаден на жизненост и себе-познание.

„За да бъдем в хармония с единството на живота
означава да сме без тревоги за несъвършенствата си“
Доген

Накрая, когато започва да е тежко болен, със силни главоболия, астма, замаяни състояния и ступори, ударите идват от чужд за него свят – собственото му тяло. Става следното: той страда от главоболия, от астма и т.н. но не казва „Създавам болка в главата си, стягам тялото си и задържам дъха си, въпреки, че не знам как го правя или защо го правя“.

Окей… нещо в тялото го боли, така че отива на лекар. Да предположим, че натоварването все още е само функционално, т.е. все още няма (бурни) анатомични или физиологични изкривявания. Лекарят решава, че му няма нищо сериозно и му предписва аспирин (примерно, не знам). Може би лекарят вярва, че тялото е безафектна физиологична система. Големите научни институции се основават на твърдението, че има деление на тяло и ум.

Смята се, че повече от 60% от потребителите на медицински услуги не намират кардинално решение в тях и нямат пряка нужда от тях, но очевидно имат някакво „медицинско“ затруднение.

За щастие обаче, заболяванията са на високо стъпало сред нещата, които трябва да бъдат вземани под внимание, и нашият човек сега има нов, разпален и жизнен интерес. Останалата част от неговата личност остава все повече и повече във сянка (фон) за сметка на поглъщащия интерес към тялото му. Умът и тялото стават поне като познати, които е виждал преди завършване на гимназията… и постепенно започва да говори за „МОЕТО главоболие, МОЯТА астма, МОЯТ синузит“ и т.н.

Соматичната болест е изява на недовършената ситуация, която отлично може да бъде завършена чрез осъзнаване и излекуване (или смърт… съжалявам, не се сдържах :D).
Разликата между третиране на симптоми и източник е очевидна. Както знаем (в гещалт) цялото определя частите, но ще си позволя да направя една децентрираща вметка като кажа, че хората, които имат по-добра връзка с тялото си, генерално са по-щастливи и оптимистични (без да си придават вида на такива, подобно на изтласкващите от предната тема). Това зависи, обаче, от нагласите, връзката с чувствата, свобода на мислите… офф… разбираш какво имам предвид, надявам се.

Въпреки всичко досега, това не е краят, така че…

…следва продължение.

Реклама