Ретрофлексия (импулсно обръщане), част I. Невротичност, подтискане и изтласкване.

Човек може да ампутира единия си крак
за да не си спомня болезнените места, на които е стъпвал,
но след като стори това, споменът
ще се върне с присъствието на отсъствието.

Ретрофлексията е контактен стил, от поредицата на гещалтските стилове на контакт. Може да се опише като връщане на импулсите ни и съдия за нашата спонтанност и автентичност. Често се изразява в изключително възпитаните хора. Достигащ в крайност и злоупотребяван като средство за креативна адаптация, в корена си поражда множество психологични затруднения като вътрешни конфликти, обърканост, противоречия и нерешителност, чувство на токсичен срам, изолация, депресия, трудности във взаимоотношенията, водещи до най-различни усложнения като болести и психо-соматични симптоми. Накратко, ретрофлексията е подтискане на вътрешната енергия, където вместо един импулс тръгвайки от А, с целта да достигне Б, връщаме обратно към себе си (обратно към А), благодарение на предразсъдъци (към своите импулси), чувства на срам и страх, ниска самооценка и нарцистична тревога от оценката на другите (които са все свързани). Има много, което искам да споделя по тази тема, за това ще го направя в (минимум) две части.
В тази част бих искал да започна чрез обратно-инженерство, със нещо, което смятам за голямо стъпало и за да е по-ясен за читателите цялостния механизъм на ретрофлексия (обръщане на импулсите).
Започвам по-далеч от брега, за да е по-интересно. Искам да опиша невротичността, изтласкването и подтискането, както връзката им с други механизми, стилове и аспекти, правещи крайната ретрофлексия цялостна (и тежка).

  • Невротична функция и възможност

След непостигане на равновесие в напрежението между средата и нас (някаква нужда или етап от развитие, които се опитваме да удовлетворим), недовършените ситуации оставят хронично усещане за ниска фрустрация и тревога в полето ни – невротичната функция (възможност) – но с това остава и усещане за невъзможност за пълна релаксация. Исторически факт за повечето от нас – постоянно създаваме натоварване отвън за тялото си и отвътре за чувства, възприятия, чести мисли и планове. Това е в резултат на правилата и целите за поведение и взаимодействие наложени ни от общество, учители, родители.

Невротичните изживявания в корена си са саморегулиращи се. Структурата на невротичния контакт се характеризира, обаче, с излишък на умишленост, фиксиране на вниманието и на мускули, стегнати и готови за конкретен отговор. На базата на това, определени импулси, нужди и техните обекти не могат да достигнат до осъзнати фигури (подтискане); Аза не може гъвкаво да се измести от една ситуация (или фигура) в друга (ригидност и натрапчивост); често енергията е системно насочвана към неизпълними (архаично замислени или чужди) задачи.

Когато екстремната умишленост е „приемлива“, в лицето на хроничните „невротични“ тревоги на ежедневието ни, не е толкова уместно да говорим за излишък на умишленост, а по-скоро да говорим за „невротично ни общество“, чиито мерки и правила достигат изтощаващ мащаб.
Един невротик има свръх-чувствителност към опасности; той е умишлено нащрек, дори когато може спокойно да се отпусне.
Да го опиша по-точно: невротикът не може спокойно да се отпусне по отношение на текущата си ситуация, включително и от архаичната му интерпретация за нея. С неговото приспособяване, чрез силната си саморегулация, намира ситуацията за опасна и става силно умишлен. Но с помощ, тази актуална ситуация може да бъде променена в негова полза. Много по-добре е да се опише по този сложен начин, а не просто да се каже: „Невротикът прави глупости“ или че е несвързан, защото просто системно се саморегулира. Но ето, че за да завърши истинска недовършена ситуация, идва при терапевт.

Ако терапевтът разглежда терапевтичната ситуация в тази светлина, като част от текуща недовършена ситуация на един клиент, която клиента системно среща със познатата си саморегулация, той е по-вероятно да бъде полезен, отколкото ако счита клиента си за сбъркан, болен, невротичен или безнадежден. Защото определено не е от терапевтската, а благодарение на собствената си енергия, когато един клиент в крайна сметка успява да завърши (текущата си) ситуацията (от тук скоро ще направя препратка към друга част функцията на терапията).

  • Защитните ни реакции са опростяване на полето ни, за по-адекватно, по-познато и по-лесно справяне и адаптация (под тревога).

В хроничната ниска степен на (усещане за) тревога, която описахме по-горе, какви разпореждания на границата на контакта имат тенденция към възможно опростяване на полето? Двете аварийни функции – умишлено подтискане и произволна хиперактивност са въведени в действие както следва: при реакция, която е различна от тази при остра тревога, вниманието се отклонява от собствените усещания и чувство за тялото-като-част-от-Аз се намалява. Причината за това е, че собствените вълнения са по-контролируемата заплаха отколкото външните стимули. По отношение на пряка заплаха от средата, от друга страна, умишлеността се засилва, за да се отговори на опасността, дори когато няма опасност. Но това, което се случва от такава умишленост е изолиране, което е ощетяващо към всяко усещане за себе, защото вътрешните усещания и чувства са подтиснати. И в такава умишленост, сетивата (рецепторите) не достигат широчина, а по-скоро се свиват от очаквания удар; така че ако процесът е системен, състоянието на умишлената бдителност към опасност става по-скоро състояние на мускулна готовност, отколкото сетивно приемане: човек се взира, но не вижда по-добре, даже в последствие уврежда зрението си. И с всичко това отново върви обичайна готовност за бягство (или борба), но без да се бяга (или бори) и без да се освободи мускулното напрежение.

За да обобщим, ето типична соматична картина на невротичност: недостатъчно осъзнаване за собствените усещания и възприятия и накрая хипертония от умишлеността и болки от мускулна стегнатост.
Все пак е добре да видим, че това състояние не е дисфункционално в дадена хронична нискостепенна тревога, защото онова, което се вижда и усеща, не е ядрото (за някой отвън), защото е резултат от изолираност на възприятие и предизвикващо опасност, поради изкушението да се намери търсената беда (или фигура), и вече „създадената“ опасност е „неизбежна“ (наричаме това самоизпълващи се предзказания… но повече за това, друг път). В повторенията откриваме важна част от невротичната функция и за това как ни носи цялост.

Междувременно, обаче, защитните функции на съзнанието, опитвайки се да изразходят вътрешното напрежение чрез активност на границата в изолация (в ума ни), се увеличава до известна степен – имаме сънища, безплодни желания, илюзии (проекции, предразсъдъци, натрапчиви мисли и т.н.). Важното е, че безопасността на тази функция зависи точно от запазването й в изолация (в несъзнаваното или докато спим) от останалата част от системата ни. Сънищата са спонтанни и неумишлени, но предпазването от това будните фантазии (daydreaming) да преминават в действия е съзнателно… което все пак е добре.

  • Изтласкване и подтискане

Друг несъзнателен дискурс за равновесие е изтласкването. То не се разглежда толкова като специфична реакция (тревога) на дадено травматично събитие или обстоятелство, а по-скоро като култивиран общ стил на справяне, т.е. хората се различават според склонността си да разчитат на изтласкването (способи и действия водещи до изтласкване) в разнообразни заплашителни ситуации. С цел потушаване на физическите признаци, с обезчувстване се намалява и връзка с тялото. Първата стъпка на ретрофлексията.

Изтласкващите са тези, които непрекъснато се предпазват от негативни емоции (в частност тревожност и гняв) и отричат преживявания дистрес, въпреки признаците за неговата проява. Съобщават слаба тревожност и силна удовлетвореност от живота и психично здраве. Проявяват нереалистичен оптимизъм, завишена самооценка и убеденост в личната си неуязвимост по отношение на негативни емоции.

За разлика от склонните към депресия лица, те приписват отрицателните събития на съчетание от външни, нестабилни и „специфични“ причини. Разлики се наблюдават и в когнитивните механизми за обработка на информацията: изкривяване на вниманието при възприемане на потенциално заплашителни стимули, ограничен достъп до негативно емоционално заредени спомени, мисловни предразсъдъци и крайни становища. На практика, при тях отрицателните когниции се подтискат и се ползват със стратегии, свързани с вниманието и кодирането на информацията, които са силно чувствителни към заплашителна или негативна обратна връзка.
Изтласкващите се самооценяват като по-добре приспособени и по-благополучни от останалите, но за разлика от възприятията им, физиологичните и поведенчески показатели свидетелстват за друга картина. Например, когато са изложени на емоционално натоварени стимули, въпреки съобщения слаб дистрес, изтласкващите демонстрират силни физиологични реакции.

„Това, което правиш, говори толкова силно, че не чувам какво казваш“

Един важен въпрос за изтласкването, обаче, е свързан с начина на дефиниране на социалната желателност, до която всеки от нас достига и върви в две посоки: заблуда на себе си и заблуда на другите (контрол над впечатленията).

От една страна, моделът приема, че изтласкващите отричат негативни емоции, защото имат потребност (интроект) да изглеждат по социално одобряван начин и това ги кара да омаловажат състоянията на тревожност и другите емоции, възприемани като социално (или семейно) неподходящи. Това играе ролята на заблуждаването на другите.
От друга страна, разбирането на изтласкването като несъзнаван защитен механизъм, ясно подкрепя значението на заблудата на себе си като изтласкващ стил на справяне. Макар, че мерките и правилата за социална желателност да влияят върху идентификацията на изтласкващите, тревожността и заблуждаването на себе си са по-валидни, защото се пренасят от емоционален опит от детство (или друга отминала болка), за който не е намерен по-здравословен отговор или не е имало пространство за повторно преживяване (недовършена ситуация).

следва продължение…

Реклама

2 коментара

Коментарите са затворени.