Конфлуентност (сливане)

Лежа до теб,
ръцете ти ме прегръщат.
Ръцете ти прегръщат повече от това, което съм.
Ръцете ти прегръщат и това, което съм,
когато лежа до теб,
и ръцете ти ме прегръщат.

Това е красив цитат, илюстриращ важността на сливането (момент на загуба на граници) при интимността. Въпреки, че е по-скоро описателен за близост отколкото за сливане, пак е хубава поема, която ни посочва как се свързваме със и споделяме свои, иначе скрити, елементи и ги проявяваме спонтанно.

Конфлуентността е процес на развитието ни. После става контактен механизъм илюстриращ нашето отпускане на граници, за да позволим на нещо дa дойде в близост (пряко свързан е с интроектирането като друг контактен стил). Често в гещалт слагаме силен акцент върху границите и то повече върху тяхното осъзнаване, интегриране и удържане. И няма грешно или правилно определяне на граници, това е просто движение между отпускане и стягане, зависещо до голяма степен от нашата връзка с родителите ни в ранна възраст, което би го задало като наша интензивност на контактен стил. Уви, реката тече в една посока, всички се движим и растем и когато естественият ход на нещата (например диференциация) бива възпрепятстван, това има цена и последствия.

За да има повече яснота какво е сливане, това е когато описваме необичайни изживявания. Сливането се случва когато говорим как се свързваме с природата и губим усещане за мисъл и напрежение, изживяваме сливане когато сме в интимно отношение в нашия любим/а, сливане достигаме и когато медитираме… и всичко „изчезва“. Изчезват нашите грижи, тревоги, мисли, чувства и се заместват нечии (предполагаеми) други или с „нищо“. Изчезвам „аз“.

Дотук добре, но какво става, когато това стане системно и неосъзнато? Както всеки контактен стил и конфлуентността има своята крайност, която се изразява в прекъсване на контакт. Силата на конфлуентността при прекъсване (или защитен механизъм) често ни поставя в позиция на объркване и цялостна представа за загуба на себе си. Ставаме неопределени, разнородни, способни да поемем всичко (или нищо), да правим спорадични идентификации с хора, обстоятелства и неща, които не са „свои“ и всичко това може да бъде претоварващо, водещо до усещане за безсилие, потенциално даже до депресия. Проявява се и като объркано чувство за отговорност и усещане при отношения с другите. Поради неясната граница, поемаме отговорност за състоянията на другите (както положителни, така и отрицателни), стремим се да ги потушим и се обвиняваме за причинената вреда, когато са отрицателни.
Разбира се това върви и в другата посока, когато обвиняваме другия за причинена вреда, непоета отговорност или незачитане. И тъй като в подобни отношения, липсата на граница предполага, че сме едно и също (и автоматично знаем какво иска всеки от нас), често нашите желания се ръководят без ясна декларация, а чрез очаквания и манипулации. Личният избор и свобода са обидни, тъй като няма Аз и Ти, а само Ние.

– Маша, прибирай се, миличка!
– Защо, мамо… гладна ли съм?
– Не, скъпа. Измръзваш от студ.

Тежко е за приемане, но това се корени в начина, по който сме отгледани (пусто минало). В зависимост от това колко често и интензивно са прекрачвани нашите граници като деца, това малко или много определя колко размити ще са нашите граници (уви и самооценка) като възрастни и колко ще определя сливането като отправната ни точка на контакт.
Сливането главно се ръководи от отношението с нашата майка (тъй като девет месеца сме били сляти с нея) и (не)идентификациите с бащински (или други) черти, зависи от това отношение.
Това е тема, която вече съм разглеждал (и ще продължавам да ревизирам), но за илюстрирана яснота, това сме децата, от които е изисквано прекомерно (предимно емоционално) за сметка на нашите близки. В по-лош случай, не изисквано, а изземано.
Когато майка ни не е успявала да смогне на своите несигурности и страхове; когато не е била способна да се справи или да стои с тях, и почти неосъзнато започва постоянно да се подпира на детската ни спонтанна способност да утешаваме и обичаме… до степен, в която рядко сме заети със своята емоционалност, желание за игра и спонтанно изграждане на собствени влечения и граници. С други думи, границите се разбъркват и ние поемаме отговорност за нуждите, състоянията и разбиранията на другите, отслабвайки връзката със собствените. Така обстоятелствата, примесени с детската ни позиция на слабост в такива отношения, ни научават, че другите са по-важни от нас, имат по-висока стойност и нашето усещане за такава се открива в сливането ни с тях.

„Крушата не пада по далече от дървото.“

Друг контактен стил, освен интроекцията, коренящ се в сливането е проекцията. И отново, това е контактен стил, който е затрудняващ и увреждащ само когато е системен и импулсивен.
За пример, когато сме конфлуентни, няма спирачка на идеите и отношенията, които интроектираме от нашите близки, до степен в която се идентифицираме с техните поведения и нагласи, чрез които ги изразяват. И тъй като не сме прекарали достатъчно време в собствен подбор, „дъвкане и смилане“ и сортиране на лични позиции, това което можем да проектираме са тях, отразени през нас. Няма ясна граница кой-кого е и това е нещо, което може да се предава с поколения като „семейна карма“. Понякога се отвращавам от начина, по който това сега се разглежда като „сладко“ и се извърта от родителите чрез наградите и наказанията им, хранещи собствения им нарцисизъм и изнудващи детската доверчива и спонтанна природа до подчинение и гордост. „С баща ти сте същите; на майка си се е метнала“… и няма излизане от подобна присъда (всъщност има, но трудно).
Накратко, усвояваме пътеките, отговорностите и мирогледа на своите родители, проектирайки техните (недовършени) ситуации в своя живот.

„Най-тежкото бреме на плещите на децата е
неизживяният живот на техните родители.“
К.Г. Юнг

Вече сме запознати как в ранна възраст интегрираме преживяванията без техните когнитивни схеми, рационална памет или правила за нагласи, но въпреки това и знанията, които научаваме, не е достатъчно, тъй като силата на емоциите, често са здраво вкоренени, закодирани в несъзнаваното и по нашето тяло.
Нараненото и объркано дете винаги стои някъде в неведомото ни „вътре“ и рядко до него достигат how-to системи за усъвършенстване на несъвършенствата и рационалните психологични решения. Понякога е нужен някой, който да го почерпи сладолед и да му даде правото да живее живота си със всичките си противоречия и „безсмислени глупости“, с които обича да се занимава. С едно дете, това не е особено трудно. За възрастен, с купчина вътрешни конфликти и объркване е по-сложно, но е възможно. Изследваме и подкрепяме по различни начини, които ни помагат да намерим себе си, своите граници и множеството ресурси, с които да се грижим за себе си (и детето си), разбирайки какво искаме и в каква посока да движим живота си.

Деня на детето за съжаление отмина (не знам точно защо исках да опиша и споделя това за празника на детето, но факта, че се чувствам добре от закъснението е приятен), и исках да разгледам поотделно (за мъже и жени) как контактните прекъсвания оставят своите затруднения, особено когато вече сме възрастни, но вътрешното ни дете все още търси довършване и подреждане на своите ситуации. Смятам, че щеше да е хубав подарък за всички (вътрешни) деца за празника им. 🙂

П.П.
Прощавайте за сложни изрази като конфлуентност, интроекция, феноменология или ретрофлексия. Трудно е адекватно да се преведат и обяснят подобни неща, тъй като често се губят в превода (все още търсим точен превод за privacy и awareness :D).
Ако имате въпроси около неяснотии, неточности, противоречия или коментари от всякакъв сорт, използвайте формата за контакт или просто коментирайте където и да съм публикувал.

Реклама

2 коментара

Коментарите са затворени.