Неосъзнатост. Спящ ум и мъдро тяло.

Всички сме чували за несъзнаваното, нали? Това е първото нещо, на което ни учат в университета или в по-генералните курсове по психология, които обучителните системи предлагат. Това е началото и фундамента. От това започваме… как Фройд е открил, че освен будният ни и координиран живот, в който виждаме какво се случва с нас, има и друг, много по-дълбок и заплетен, където нещата не са ясни и са предпоставка за осъзнатия ни живот и решения. И в това има смисъл, нали?

Често попадаме в ситуации, в които се случват някакви събития или отношения, на които не намираме смисъл или не разбираме как и защо стигнаха до ‚това‘ заключение, където и пътя освен самата развръзка също остава скрит. Всички сме били там и това е естествено. От това наистина може да се предполага, че по-голямата част от живота ни не е осъзнат. И това може да ни постави в неудобна позиция на обърканост и безсилие, така сякаш някакви невидими ръце насочват действията ни и няма какво да направим освен да гледаме как нещата се случват и всеки път да си казваме „всеки път става така“.

С риск да провокирам избраниците на съдбата, смея да твърдя, че нещата не са определени, не сме обречени на ‚своя път‘ и не вървим някъде защото ‚така ни е писано‘. Имам свое виждане за това как работят невидимите жизнени сили, но това ще е в друга тема.
Първата част от пъзела се крие във физиологичната ни ограниченост, последователността на процесите на растеж и начините, по които ни учат да не поемаме отговорност за себе си в последствие.

„Докато се взираш в бездната, тя се взира в теб.“

В по-холистични психотерапевтични модалности (както в гещалта), неосъзнатото се крепи на функциите на амигдалата и спобността й да интегрира опит и спомени в цялост. Тя отговаря за емоционалната и преживелищна памет, преди развитието на хипокампа, който отваря способността ни за абстрактна, графична и семантична памет в последствие.
Накратко, изграждаме имплицитна памет, отговаряща за преживелищния ни Аз, и когнитивна памет (често регулирана от имплицитната), която създава и допълва наративния ни Аз (егото ни). Силата на неосъзнатото се крие във факта, че амигдалата се активира около два месеца преди нашето раждане и регистрира всяко преживяване със чувствителност и наситеност без интерпретация. И докато сме малки и изключително уязвими (до 3 годишна възраст), всяко интензивно, противоречиво и болезнено изживяване се закодират там и се изразяват като преживявания с отговори по тялото ни. Незащитени и необгрижвани сме отворени за цялата сила на изживяванията. Необяснени или неподкрепени, тези преживявания могат да са регулатори върху бъдещите ни обстоятелства, решения, интерпетации, мироглед, интегриране на спомени и като цяло – курса на живота ни.

Поради инстинктивната ни природа, често се случва така, че вземаме решенията си (неосъзнато) в посоки, които да отбягват едни преживявания (или очакванията ни за тях) и да преследваме други (също понякога с когнитивни очаквания) на базата на тази имплицитна памет или несъзнаванотото. С активирането на хипокампа (3+ година) вече започваме да усвояваме осъзнатите си субективни схеми (чрез изследване на света и чрез посланията, които получаваме за тях или за себе си).
Възпитанието, забраните и ролите, които ни поставят родителите ни, могат да уравновесят тежестта (или да я усилят с противоречия), която до голяма степен определя противоречието и конгруентността на структурата на личността, която в последствие ще изградим като себе си (наративния Аз). Нагласите ни към всички тези неща е това, което изграждаме за себе си и е от определята важност за нашето поведение въпреки или заедно със личностните ни особености или обстоятелствата на живот. Това, обаче, отново е друга тема, която ще разгледам друг път.

„Единственият път навън… е навътре“.

Често, работата не един терапевт се върти около това да помогне на клиента си да създаде моста между своя преживелищен Аз и наративен Аз. Или чрез приемане, да спомогне за интеграцията на дисоциирани свои елементи и усвояване на по-приемлива нагласа към вътрешното единство (колкото и противоречиво да е).

Работата на Зигмунд Фройд с несъзнаваното около свободните асоциации и проективни методики е безценен фундамент за работата ни днес. Чрез тези техники, „пациента“ е способствал сам себе си в свързването с неосъзнатият си контекст, до изграждането на благоприятна и смислена картина, в която той достига свой катарзис. Благодарение на това откритие, можем да добавяме липсващи елементи към цялото за по-добра успеваемост и удовлетвореност. Един такъв елемент, най-просто е… тялото ни. То е посланика на нашите емоции и проявленията им се изразяват като телесни усещания и импулси.

„Изкуството е съюза на съзнателно и несъзнателно, произведен в действие“.

Както споменахме по-горе, често в изграждането на наративния ни Аз, участват хора, от чието внимание и обич зависим в детските си и уязвими години. От тяхната преценка зависи какви усещания, емоции и импулси ще си ‚позволяваме‘ за усещане и изразяване. Казвам това с увереност, понеже никой от нас в тази възраст няма познание за социални, семейни или културни стандарти, които да поставят ограничение на импулсите ни. От тези рестрикции и забрани, създаваме за себе си вторичните чувства на срам и вина, с които започваме да „ампутираме“ свои емоции, чувства, мисли и дори връзка с отделни части на тялото си. Научаваме се да бъдем съдии на самите себе си до степени на отричане на собственото си вълнение и удовлетворение, захвърляйки все повече от себе си в неосъзнатото. Неосъзнато, което събира ресурси, но не е безгранично.

„Вие сте много повече от това, което умствено знаете за себе си. Изследвайте дълбините на неосъзнатото си.“

От всичко, написано до сега, някакси остава усещането, че несъзнаваното е в голям ущърб на живота ни и силна пречка на съзнателната ни сфера. Но не е така. Представяте ли си колко много ресурс би се изисквал за припомняне на всички наши умения и знания, в моменти, когато са ни нужни или удовлеторяващи за креативен израз и цялост.
Начините, по които тялото ни приема и предава опитност са неосъзнати и слава на боговете за това. Всяко едно фино движение и познание, на което се научаваме изисква много осъзнати ресурси за научаване. В последствие, с вяра и упражнение се научаваме на спонтанна проява или това, което модерните философи наричат креативен поток (creative flow).

И все пак, въпреки това, виждайки как действа динамичното градско ежедневие и изисквания на мен и много други хора, някакси стигам до мисълта, че биологията ни е примитивна (или трудно пригодима) за турболентния темп, с който трябва да усвояваме статуса и придобивките, към които имаме нагласите, че водят към щастие и цялост. В почуда съм както Аз, така и много други, как имейли или битови разговори могат да провокират в нас усещания, сходни по интензивност на уплаха и тревога от застрашаващо живота нападение. Някой може да каже, че е до начина, по който сме изградили емоционалните и когнитивно-поведенчески евристики в ранните си години и няма да сгреши. Но това е някакси нечестно и ощетяващо спрямо всички с различен темперамент и обстоятелства на по-благоприятна среда, нали? Да, но дори и това вече не е толкова важно предвид цялото изобилие от изключения на фона на стандартите.

Реклама