Страх от страха (срам от страха)

Кой тук знае, че живота може да е предизвикателство?

А кой тук знае, че има много неща в живота, които искаме да направим, но се спираме, понеже мъничко се страхуваме?

И кой тук преди се е сблъсквал с нещо, от което знае, че се е страхувал, но въпреки това го е направил и после е започнал да оспорва нещата, от които се страхува по принцип?

Напълно съм осъзнат, че има безброй неща, от които всеки в различен етап и в различна интезивност се страхува. Може да е генерализация, но множеството хора живеем на полу-съединител, вървейки на пръсти през живота, надявайки се да достигнем до сетния си час безопасно. Уви, как да стигнем до момента, в който срещата със страховете ни да се окаже привилегия, която да ни покаже нужното, което имаме да учим? Как да превъзмогнем бариерата на страха, която ни спира да правим нещата, които най-много искаме или за които сме мечтали? Всички сме чували прословутият израз „Всичко, което искаш се намира от другата страна на страха“. Как се прави това, изобщо?

В гещалт често прилагаме упражнения с въображението. И тук би ми се искало, дори на игра, да го предложа и на теб:

Какво би се променило, ако беше безстрашен/безстрашна?
(нищо? някои неща? всичко?)

Не искам да правя генерални обощения, но винаги има някаква част от теб (и от мен, да), която се страхува. Било то от провал или успех, отхвърляне или близост, от това, което искаш или не… там е! И познай какво… имаш изобилие от компания. Всички се страхуваме от нещо.

В срещата си със страха, първоначално само надничаме над него. Постепенно, с изграждане на кураж и доверие в себе си се опираме на него. Евентуално се конфронтираме със страха до момента, в който падаме дълбоко в него. И усещането може да е отвратително… във всякакъв аспект. Объркване, хаотичност на мислите, емоционални изблици, паник-атаки и соматизации… а може би и нищо толкова силно.
Това, което никой не казва е, че обикновено от другата страна може да има процъфтяване. С едното осмеляване да посрещнем страха; да рискуваме се издъним, да станем за резил, да ни погълне чувство на срам…
Има скрита трансформация в посрещането на страха.

Наскоро започнах да говоря за нещата, с които се занимавам и изучавам (гещалт-терапия, лични преживявания, емоционална интелигентност, фази на развитие, житейски мъдрости, обща психология и т.н.) пред доста млада аудитория. Това беше моя номер едно в листа на уязвима позиция и ирационален страх. Изненадите, които открих, въпреки непотвърденото с факти твърдение на майка ми, че „като брат си имаш сценична треска“, бяха меко казано зашеметителни… и приятни.

Едно нещо, което обичам в (гещалт) терапията е срещата с интензивни емоции. Те са моето мерило за жизненост и мобилизация. Точката на техния завършек е момента на началото на трансформация. От страх към кураж, например.
Представи си как летиш с „отворена глава“ из страховете и катастрофалните си очаквания, разтресен от емоции, и объркан загубил земята под краката си… в последствие отворяш очи и осъзнаваш… „Чакай, бе… не съм мъртъв.“ Но, усещането все едно беше такова.
И целият ужас може да се разтвори до момент на катарзис, лекота и защо не – екстаз (емоциите са противоречиви, да).

За мен, причината, поради която съм толкова въодушевен около гещалт-терапията (особено докато ходех по-често на терапия) е, че в срещата с интензивни чувства, се освобождавам от големи количества страх, срам и несигурности, за които съм се вкопчвал твърде дълго.
Аз бях малко страхливо момче, на което му идваше до гуша да е страхливо. И понякога сега ползвам терапията за да се срещам отново с тези и други страхове и да приема, че съществуват за всеки по различен начин и как всеки ги посреща в различно време със своето темпо. Тази среща променя отношенията, които съм имал към чувствата (страха), хората които ги притежават и най-вече към самия себе си.

Повечето експерти твърдят, че страховете са заучени и взети назаем от несигурностите на нашите родители. Или неспособността им да ни дадат ясна оценка какво е ужасяващо и опасно и какво не. В неумението да ни окуражат.
Докато сме деца тези процеси са неизбежни. Не знаем достатъчно за страшните неща, за това разчитаме, че нашите близки ни казват истината или я демонстрират чрез поведението и мислите си. Следваме техния пример за кураж.

Може би най-важното, което аз смятам за водещо е нагласата, която изграждаме и се носи от уста на уста за страха като чувство и концепция. Често страха (и най-вече срама) се изразява физически като имплицитен телесен блокаж, който ни спира преди предприемането на каквото и да е действие, за избягване на самото чувство. Запечатан е с много срам и също страх… и така се върти в кръг. Те са господарите на емоциите и може да е трудно да се срещнем с толкова силни и нажежени чувства наведнъж.
Тъжното е, че понякога посланията се виждат дори и в детски филмчета… например, има призрак във филмче, който дори не изглежда страшен и не предизвиква страх сам по себе си, но контекста, поведението на героите и общата нагласа която създават – искат да се разбере, че тук трябва да се изпитва страх.
Много често, нашите значими близки посяват в нас едни или други страхове, понеже не могат да разграничат себе си от нас или за се справят със собствените си страхове манипулират нашите възприятия и действия.
Също, много често в училище ни учат на това кои неща са страшни, отвратителни, болезнени и срамни, като безкритично приемаме за истина това, което казват.

Колко пъти сме се намирали в позиция, говорейки за нещата, които ще направим, бъдейки много надъхани и показни, но когато дойде момента да го направим, решаваме да не го правим, понеже “имаме нещо друго по-важно”?

Сега… кой тук може да се сети за един куп други неща, за които знаем задочно, че трябва да изпитваме страх към тях? И срам от себе си, докато изпитваме същият този страх (който често отричаме)? Някакво табу взе да става…

Разбира се, не казвам, че трябва сляпо да се конфронтираме със страховете си, още повече когато не сме готови за това, нито че пътя към желанията и целите ни ще е отворен „след рецепта с десет кратки стъпки“.
Важното нещо е приемането на нещата (страха) такива, каквито са и осъзнатата оценка какво искаме. И каква би била цената за това. Вече, дали предприемаме решения към градивност, деградация, изоставяне в зародиш плановете си, е отделен въпрос, зависещ също от куп други фактори.
Съзнавам също, че с тоя текст неведомо противореча на Най-добрият съвет, но понякога правилата имат изключения и си заслужава нарушаването.

Така оцеляват.
Би трябвало да го знаеш. Прекалено прозорлив си, за да не знаеш това.
Те рисуват ​​света изпълен със сенки…
и след това учат децата си да стоят близо до светлината.

Тяхната светлина.
Техния разум.
Техните преценки.
Защото в мрака… имало дракони.
Но това не е вярно.
Можем да докажем, че това не е вярно.
В мрака… има открития, има възможности.
Има свобода в мрака… след като някой се осмели да го освети.

Реклама

Един коментар

Коментарите са затворени.