„Къде сбъркахме?“

„Ти виждал ли си крава от теле да бозае?“
Ако да…

…значи сте запознати с един психологичен феномен наречен парентификация“. Това е феномен (превърнал се в норма, всъщност), който сме свикнали да недоглеждаме, понеже се е превърнал в част от дневния ред, обичайна социална норма. Изразява се в обръщане на ролите, отговорностите, нуждите и капризите в семейството (децата обгрижват родителите си, уверяват и успокояват ги) и за да стане ясно как се заражда, какво е това и защо понякога се налага на хората да вървят назад – обратно на биологията, на хода на времето и природата, ще прибавя малко разсъждения и теория.

Парентификацията е привидно необичаен психо-социален феномен, който обаче (по мое впечатление) се окуражава и на който се гледа с някаква благост в нашето българско, пост-соц общество и изисква от много деца да пораснат набегом и да изоставят своите нужди и стремежи за сметка на това „което трябва“.
Факт е, че много деца просто нямат избор и са родени в условия, където трябва да поемат родителски (обгрижващи) функции, там където те липсват.
Уверен съм, че на прима-виста всички можем да си спомним за някой познат или приятел (ако не разпознаваме подобно качество в себе си), който незнайно за нас защо отделя много време и усилия за това да се грижи за родителите си, партньора си, приятелите си… без явен контрол и понякога без дори да подозира защо.

По думите на мой ментор – 70% от клиентите идващи на психотерапия или консултация, идват с подобен проблем. Родителите им пряко или косвено направляват живота им и те се чувстват заседнали в тази парадоксално ‘комфортна’ зона.
Примерите за изграждане на дисфункционална комфортна зона на отношенията ни са безброй… едни се грижат единствено за себе си; други си намират партньори насилници или алкохолици; трети са хипохондрици и така изискват от другите да се грижат за тях, четвърти не могат да приемат помощ и вършат всичко сами, други пък са развили заучена безпомощност и тотално разчитат на помощ отвън.
Изначало, този наш шаблон за отношенията стартира в семейната ни динамика. Постепенно става наша отправна точка и другаде. Отнасяме се към другите хора, работата и собственото си развитие по образец (за нашата роля тогава), сходен на този в семейството… при липса на други перспективи от познати, приятели, далечни роднини. Хората, бъдейки същества на навици, свикваме да подреждаме житейските си обстоятелства по някакъв познат и разбираем за нас начин… да обгрижваме нуждите на околните докато нашите остават незабелязани (да останем с примера, свързан с темата).

За да може парентификацията (и въобще всякаква еволюция на развитието) да има повече смисъл и съдържание, добавям следния текст:

„Безопасността и баланса, психологично погледнати – или оцеляването на децата по принцип, зависи тотално от възрастните хора, грижещи се за тях. За да може едно дете да осигури своето оцеляване, то инстиктивно жертва (когато се изисква от него) или обезценява части от себе си (като нуждите си от грижи; от внимание; от утвърждаване; от капризите да определя какво иска и какво не; тестването на границите на родителите; желанието да изследва света; да формира собствени гледища; да бъде видяно, отразено и уважавано; да има яснота за собствената си полова идентификация и роля). Детето жертва свои ресурси, нужди и желания, повече или по-малко като условие за адаптация към изискванията на родителите си и средата. Това е нещо, което се нарича креативна адаптация и е основоположна за определянето на базовия изглед, с който едно дете ще взаимодейства със света за в бъдеще.
Тази адаптация е в отговор на повтарящи се цикли на незавършени контакти и е резултат от множество недовършени преживявания (гореспоменатите нужди), когато отнесени към другите или към себе си, нуждите на едно дете биват прекъсвани и незадоволени.
Децата инстинктиво поемат отговорността за недостатъците в средата си и освен като адаптация това спомага на детето в имплицитното осъзнаване, че родителите му не са подготвени за справяне с обстоятелствата и грижата за него. Цената (за съжаление), която едно дете плаща е примирението с тези поведения, отношения и мисли внезапно, без време за установи дали това е универсална реалност, и определено без съгласие. Тези интроекти (вкоренени нагласи и убеждения, както се наричат в гещалт) влияят като катализатор за собствената самооценка (където интроектите могат да бъдат допълнително подсилени с родителските изисквания и ограничения).
Повторени множество пъти, тези интроекти калцират до разговорния „жизнен сценарий“ (
story of my life) за едно дете. Това е уникален и субективен психичен процес, характерен и различен за всеки човек (мироглед) и отражението му се проектира в начините, по които един човек мисли за себе си, хората и света като цяло; как взема решенията си, какви страхове и качества развива. (интроектирането може да е убеждение от първо лице, собствено причинно-следствено заключение [дори и да не е вярно], без непременно да се повтаря на едно дете, че трябва да е послушно, че света е лош, че татко е олигофрен, а мама е пачавра).
Тази вътрешна психична структура несъмнено насочва курса на поведението и разсъжденията, които всеки от нас изгражда. „Жизненият сценарий“ прибавен към специфични поведенчески модели и стереотипи, може да създаде система на неразривна свързаност, където двете се подсилват взаимно (създавайки т.н. кармичен кръг) и така помагат за създаването на стабилна позиция и комфортната зона на поведение за в бъдеще.“

Резултата от цялото това репетиране и повтаряне може да се проектира далеч извън отношенията, които имаме или сме имали с родителите си. Това става когато нещата „не вървят“ в професионален план, в развиването на своята личност и качества, в интимните и приятелски отношения.
Ние свикваме да огранизираме обстоятелствата си по ‘познатия и изпробван’ начин. Това евентуално започва да взема цена, която не сме способни да плащаме дълго, предвид разликата между сходността на нуждите ни и всичките новости в средата и ситуациите. Физиологичното ни развитие, целите ни и социалния ни статус изискват честа промяна на нуждите, което ни поставя във вътрешен конфликт. Конфликт, който с времето се усилва и търси разрешаването си.
Като деца сме силни, но с течение на времето се уморяваме от едно и също и губим сили. Забраваме кои сме, от какво имаме нужда и какво е важно за нас.

Навлизайки в темата по-дълбоко – защо се случват подобни неща…? Децата не трябва да се грижат за родителите си цял живот… може да започнем както бихме започнали към противоречиво телевизионно шоу или в училище с лоши провинили се – както сме свикнали да гледаме на всички противоречиви обстоятелства, било то и за тривиалности. А именно – обвинение и осъждане.
И в зависимост от интензитета на страданието на хората и способността ни да се скачваме емпатийно към тях, дори бихме били в правото си да се гневим и търсим разплата. Но тук не става дума за това. Цената вече е платена. И от родители и от децата им. Неприятен житейски факт е, че никой не избира под какви обстоятелства ще се роди и доколко емоционално зрели ще са родителите му.
Колкото и философски да звучи, нашите родители вече са ни дали (или ние сме си взели от тях) „най-доброто“ (което понякога е абсурдно малко или изобщо нямаме нужда от тяхното наследство на страхове или тревоги, например), което са могли да дадат и е извън слепите им петна на познание. Важно е да знаем, че никой не може да даде нещо, което няма… въпреки нуждите ни.
Но за да направим картината по-цялостна има още какво да се добави.  Тук се появяваме ние… осъзнаването на собствените ни чувства предвид преживените несправедливости, намирането на собствени граници – доколко наш е техния багаж и дали искаме да е по друг начин; определяне на собствена отговорност – че макар и да са били отговорни за това докато сме били зависими от тях, сега имаме избора дали да продължаваме психологическата си зависимост или да работим в друга посока. Намиране на подкрепа, било то от познати, близки и професионалисти; опознаване и интегриране на всички онези нужди които са били пожертвани тогава, всички ползотворни качества и недостатъци, развити в името на креативната адаптация към тогавашната нездрава сред… която отдавна я няма и хората в нея са различни.

Така че, мили деца (най-вече порасналите), не се чудете къде сбъркахте, понеже не сте. Просто е важно да знаете, че книгата ви не е дописана, дори и сега е хубава такава (дори и да не е бест-селър) и чака вас за да вземете перото и с отдаденост да допишете книгата си с нещо ново и защо не, прекрасно. Дори и ако мама и татка не влизат в написаното от вас и да не им харесва; не е нужно да я пишете сами. Щом сте толкова силни, че да се справите без лампа в тежките страници написани досега, не се обезценявайте, дори и да не виждате заглавието и кориците.

Така че, драги родители, приемете, че вашата книга също не е нито сбъркана, нито завършена. Вашата книга е различна от тази на децата ви и ако се сърдите, когато децата ви не искат да ви включат в следващата глава на своята книга, или не искат да играят поддържаща роля във вашата, кажете им без да ги изнудвате и позволете да следват пътя си. Вашето благополучие зависи от това. Колкото и неблагодарно да е, това е естественият ход на нещата и този дълг, който имат да плащат децата ви, не е към вас, а евентуално към техните собствени деца…

Реклама