Дръж се на положение

Да си пиян и да полагаш всички усилия, за да не личи… малко по-просташки казано. Не знам дали е така по правилното, пуританско значение, но така виждам аз горната фраза. Не знам как да сложа точно заглавие, за да обознача най-добре посланието, което искам да предам. ‘Дръж се на положение’ е нещо, което разчитам на първо четене, когато има някакво изискване за това как някой трябва да изглежда или да бъде (не точно да бъде). Но, какво по дягодите е това безлично и безчувствено положение, което да ми казва как да се държа спрямо него. Щях да започна с неискреност, но не е точно така… ще стигна и до там, може би.

Това, което ме закачи тия дни е тенденцията на хората да осъждат. Смъртта на Честър Бенингтън ми е като ярко знаме в момента. Направи ми впечатление как се слагат на високо стъпало обстоятелствата и още повече социалните роли и поведения, които условно изискват. То ест, как да се държиш на положение в една или друга ситуация, с недоглеждане на вътрешните състояния и въпреки тях. Или поне на чуждите състояния. Смея ли да кажа – в компулсивен отговор на своите.

Anyways, цилиндрите ми пламнаха понеже през последните седмици се свързах с моите депресивни, мнителни, уплашени, агресивни, наранени и уязвими елементи, от които понякога се крия и бягам (и не бях приел напълно). Виждам как други много се държат на положение, а аз не се държа на положение. Тъй като поне в моята житейска феноменология и опит, да показвам, че съм по-добър отколкото всъщност съм е механизъм, с който се предпазвам от отхвърляне, осъждане и лъкатушещ способ за достигане до обич. Да се държа на положение, дори повече от останалите, омаловажайки мрачните и “лоши” свои елементи, само защото сега има лоша обща оценка върху тях. В края на краищата – неискреност към себе си.
Честър Бенингтън и Линкин Парк изиграха голяма роля когато в младежките ми години точно “лошите” ми и отхвърляни елементи бяха удряни, осъждани и забранявани. Самите текстове, музика и начина по който се изразяваха, тогава ми даваха ясната картинка и увереност, че много други хора изживяват подобни (ако не същите) чувства и мисли. Това беше сила и спойка, благодарение на която излизах от ситуациите със здрав разсъдък и топли чувства. И без значение дали съм направил част от Честър – част от мен или тая част винаги си е била там, намирал съм топлота и утеха в свързването с групата и другите, на нивото на точно тези “лоши и депресивни” чувства, на които често се опираха песните. И сега съчувствам и скърбя за загубата.

От другата страна се срещам с много гняв към хората, които сега осъждат подобни елементи, понеже не разбират или не съдържат в себе си (или до толкова се държат на положение, че не смеят да се срещнат с тях). Понеже е лесно да си смел, когато нямаш демоните на човека отсреща. Много е лесно да оценяваш и да съдиш като играеш по свирката на популярните оценки и норми, без да си вниквал в тежестта на това, което осъждат. Или може би тая тежест ти е позната и бягаш от нея като от чума.
Тук сега достигнам и до прозрението в основата на заглавието, което исках да изразя.

Може би всички тия хора просто първосигнално отиграват срещу собствените си чувства на безсилие или уязвимост събудени от подобно събитие. Може би дотолкова са свикнали да се държат на положение, че са изгонили знанието за собствената си чупливост и че при първа възможност стрелат енергията си към убит, рационален морал навън, за да се покрият с “колко е добре да се постъпва редно” и как нещо, което не разбират или подтискат е нередно, грозно или слабо.
Може би, чисто-и-просто, това е начин да се погрижат за себе си от някаква заплаха [можебиможебиможебиможеби феноменологията и липса на диалог ме ограничават до психологични догадки, блядь].

Разбирам модела за подобряване на собствени недостатъци (понеже понякога още падам в тоя капан), но не виждам как става това с пуритански демонстрации. Освен неискреност към себе си (и света) има нещо много нарцистично и инфантилно във всичко това.
Без чувство на емпатия наистина сме затворени само в това, което знаем и плямпаме. Може би емпатията не е отворена за всеки и си е в реда на нещата да има много имбецилност и жестокост in the mix. Никой не е имунизиран от всички (тези) несъвършенства… аз, ти, ние, идеалите, които сляпо гоним.
Какъвто и да е случая (а всеки един е уникален и различен), избора между това да се държиш на положение и да държиш на себе си го има. Смея да твърдя за себе си какво чувствам за истински свое… и каква роля играе останалото.

 

Farewell, Chester.
Somewhere you belong? – Millions of hearts… molded into one.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s