(Творческа) криза. Част втора – оттегляне

Доживях момента, в който завърших курсовите си задачи. Припомних си как разтягам локуми за да напълня страници и да мина количествени изисквания. Да интелектуализирам и усложнявам прости неща със клиничен и рационален етикет, които да допаднат на някой, който се заблуждавам, че ми е важен за самооценката и успеха. Понякога ми е фрустриращо, защото (преди всичко защото изискват от мен) подобно описване и изразяване тип екстра-сапиенс не ми е особено привлекателно. Въпреки, че ми е default-a. Излюпените теми са мои избори и разработки и въпреки фрустрацията от изказа и етикета, чувствам задоволство. Много енергия и емоции загрявам до успешен синтез на тия неща. Паралелно с това, груповата терапия в гещалта отстъпва на лятна ваканция. Там също достигнах до пикови изживявания, които не биха били възможни при други обстоятелства; нямам много което да искам да фотографирам; конфликтите и противоречията (поне тези, за които знам) изгладих и от (субективна) креативна позиция, нещата ми се изчерпват. И се чувствам в покой…

Често при мен обаче, креативният акт е нещо като екзорсизъм. Нещо, с което да вадя от себе си неща, които си умирам да изразя, илюстрирам или обясня. Та, креативното действие е нещо, което да им придаде форма. Нещо, което обожавам е да съм в интеракция, съ-създаване, действие, инициатива. Било то фотография, писане в дневник, страница, блог или диалог с някого, които да са в очарователна, смислена и семантична взаимосвързаност. Или най-хранещо – асертивно действие за да задвижа и осъществя нещо, което без същата енергия би било плоско и рутинно. Нещо, което изследвам и откривам, че Е ВЪЗМОЖНО.

Да уловя това нещо, което съдържам вътре в себе си и да го изкарам навън.
Да открия и взема нещо от вън и да видя как пасва. Да започна или продължа процес.
Да съ-създаваме заедно.

Аз съм увлечен от психологично/емоционално здраве, покой на душата и ума. Но, ето една ирония… когато съм в покой – нямам порива да съ-създавам, да трансформирам, да съм в енергично или креативно действие. Имам една интровертна способност да поемам съдържание от света или себе си в голям обем, да изживявам и след това да трансформирам. И като образ на писар/терапевт (за художника – картина, за музиканта – симфония) създавам нещо от преживяванията си. Дори и чисто преживелищно, феноменологично, вътре в себе си. Научаване, интеграция или загуба на нещо. Контакт с някой или нещо.

И всичко това е плод на някакъв екзистенциален стрес, който дава гориво на двигателите, движещи действията, дизайна и трансформациите ми. И след като изразя, илюстрирам и обясня това, което усещам и преживявам; поставям на (външна или вътрешна) стена и се радвам, чувствам покой и удовлетворение; когато и други се свържат и се съотнесат към него – още толкова (взимам, аджеба, тая тревожност и тоя страх и си правя нещо от тях). И на следващият ден, след събуждане, продължавам да съм в покой. Това е естественият развой от цикъла на контакта (по гещалтски).
Но след това се появява въпросът или може би илюзията, че трябва да продължавам да върша нещо креативно, дизайнерско, съ-създаващо. Изниква и въпросът: Приключих ли? Това ли беше? Където под тях няма недвусмислен отговор, който да не е плод на принудено изискване и субективно, личностово противоречие… или просто се научих да се храня от неопределеното и мъгливо?
Креативността е плод на спонтанност и моята не е изключение. Насилено, става протокол. Постоянното действие е изтощително.

“Изкуството може да съществува само където има свобода. Изкуство „създадено“ там където няма свобода е просто техника. Техниката не е достатъчна за трансформация. Ако търсиш прогрес без свобода – ще се провалиш. Прогресът изисква трансформация, тя изисква изкуство, а изкуството изисква свобода. Останалото може да е капан към претупана продължителност.”

– И… какво да правя след като съм екзорсирал демоните си (било то терапевтично, художествено или семантично), приложил енергията си в действие и докарал цикъла на контакта до завършек?

– Оттегляш се и приемаш паузата, драги хипомане. Така се докарва до завършек. Понеже ако не внимаваш, другото може да е маскирана невротична заповед. Спри се малко и се наслади на плодовете, за които толкова се грижи, полива и ухажва. И вземи го доиграй тоя Shovel Knight най-накрая. 😀

“Понякога, когато успея да се оставя на чувството че “съм”, се свързвам с усещането за пълнота, покой и любов, което изпълва цялото ми същество и започва да се излъчва от мен.
Вратата към това чувство ми отварят не-условностите, не-мисленето, не-предвиждането, не-изискването.
Току-що осъзнах, че ключът към тази врата е „не“-то. Нищото. Плодотворния вакуум – единственото място, където мога да поема всичко, защото имам място за всичко.”

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s