Диалог

Няма много което да се каже за думата диалог, нали така? На първо четене – лесна работа – двама или повече души си предават и обменят информация. Етимологията на думата предполага, че е “през (диа) реч, разум (логос). И от ден на ден изглежда, че водим много диалози с много хора… но така ли е в действителност? Става ли някакъв реален и разумен обмен между нас или просто си подхвърляме догадки, проекции и психически спам?
Струва ми се, че границата между говор и диалог е протрита и често ползваме нещо плоско и несъдържателно вместо живото и зареждащо.
Това, което имам предвид е автентичен диалог, прелюдия към контакт. Често саботиран от представите и очакванията ни, желанието за контрол, неискреност и безграничност.
Диа (през) логос (реч, разум) може да е доста далече на хоризонта ако има силна буря. И може да остана на брега ако се страхувам да вдигна платната на кораба си. Да се преструвам, че няма буря… или реша да чакам безкрайно докато бурята изчезне и морето бъде винаги спокойно.

Каквито и думи и мисли да обменяме, те събуждат в нас определени усещания, емоции. Вратата към диалога се отваря през своето чувство в настоящето, така както е. Деклариране на своите граници през Аз-форма. Иначе, когато започна с Ти, вече съм на пътя да започна да обвинявам. Давам ти условие да си в защитен режим и не давам пространство на теб да декларираш своето състояние. Не те чувам, не те виждаш и като резултат ти също не ме разпознаваш. По тоя начин казвам, че ти си отговорен за моето състояние, давам ти ключовете за състоянията ми и размахвам с нож, изисквайки да ми върнеш ключовете. Но те са си в мен.

Двигателя ми вече е запален и мойта отговорност би била да натисна съединителя на отговорността, да включа на скорост и да потеглим. Декларирането, изразяването и трансформацията (скоростната ми кутия) на емоциите, често ми е давала най-силният, траен и автентичен живец. Като страхотен образец си спомням когато веднъж ме излъгаха в една търговия и гнева, който последва от това. Колко спонтанен израз му дадох и колко много енергия и увереност ми върна трансформацията му… колко дълго време трая и колко много плодове ми предостави за напред. Но после се получи нещо изумително. В една моя интимна връзка (от своя страна разбрах как усложнявам и какво НЕ-правя за да угасват връзките ми) започнах да подтискам отрицателните си емоции и мисли за сметка на фабулното добро и прекрасно. Не дадох изказ на отрицателните си, автентични състояния, които можеше да са утробата за нещо красиво и обогатяващо. Основа за градивен диалог и контакт… но вместо това осъдих като невалидни за диалог, нямащи място в топли отношения.
При работата с тях, в добър изход, можех да продължа да зареждам себе си (и другите също) чрез откровената изява и трансформация на наситени (негативни) усещания, да е ясно защо са там и каква сила имат да бъдат двигател и да растем заедно. В лош изход, щях да съм честен със себе си без да подхранвам болезнен и уморителен механизъм.
Но, наложих забрана на лошите си чувства, заедно с фабулата, че близките се нараняват от “лошата” обратна връзка и отхвърлят. Че няма място за тези неща. Не позволих да се види болката, обидата и раздразнението ми. Дори се появи чувство на вина, че не съм достатъчно добър и “ако бях, нямаше да се стигне до тук”. Затворих вратата на диалога с любимите, с познати и непознати, със себе си и всички производни чувства, които съдържат ресурс в себе си.

Едно страхотно нещо съм забелязал в болшинството от отношенията си. Когато съм честен със себе си и чувствата си, аз давам пространството и на околните да се присъединят към това. Зелена светлина за хармонично движение по границите. Когато не съм честен със себе си и чувствата си, често затварям пространството за диалога, не давам ясна индикация за това да се разбере къде стоя, какво намерение имам, как се чувствам и контакта не се случва или се изпарява. Може би съвсем неосъзнато. Може би от защита. Може би заради романтична версия за това как си въобразявам, че трябва да са едни или други отношения, за това как ми се иска да са, но не са. И как често не се получават с мойта забрана. Отказът би бил ясната декларация, че не съм добре, не искам или съм уморен или неспособен. Седенето и чакането за “хубавите” условия да дойдат е изтощително. Имитирането на поведение за да залъжа себе си, също.

Спри да повтаряш, че си добре!

Започвам да си обяснявам и рационализирам как и защо нещата са протекли и се покривам от чувствата си. Намирам си упойка. Потъвам в главата си и си въобразявам, че всичко е окей, понеже логично и смислено съм си навързал нещата или може би не виждам логиката и прекъсвам… и така до следващото queue. И като резултат, не достигам никакъв диалог. Представям версии, теории; цитирам, скандирам лозунги. Затварям вратата за диалога, за контакта, за срещата и сядам да мисля, какво аджеба се обърка и защо не работят схемите. Не позволявам да ме видят. Връщам се към монолога в главата си.

Диалога не се получава поради това, което сме свикнали да знаем за него. Не знаем, че когато не се случи спонтанно и естествено, той изисква работа. Умението да слушаме, пространство и време. И винаги е лесно да се откажем, когато бързаме или заболи. Забравяме, че за танго са нужни двама.
Диалога (и евентуално контакта) не е гарантиран, дори и при добри условия, но е обречен на упадък и провал когато има много протокол или политическа коректност.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s