Реката на живота

Някога да ти се е случвало да изгубиш нещо свое, което обичаш? Част от себе си, с която взаимодействаш хармонично; някой познат или близък, споделящ пътя; или някаква джаджавка, която пак да храни вътрешно удовлетворение. Или по-честите и относително безобидни случаи, когато забравиш някое страхотно прозрение, което на по-късен етап се мъчиш да си спомниш? Някой свой уникален синтез на неща, който в последствие си спомняш, но вече в дълбочина не е същият, понеже остава само езиковата му опаковка. Състоянията на ума и чувствата са различни… и след като водата се е разляла – ходи я събирай. Това е нещо, което понякога ми се случва и което вярвам, че всички правим (съзнателно или не). И поне при мен, това нещо се съпровожда от чувство на недоволство или за да съм откровен – болка. Болка от загубата. Загубих нещо познато, което ме е зарадвало или трогнало до такава степен, че съм в състояние да видя ‚голямата картина‘.

Горното нещо, което правя (и което подозирам, че всички правим) като резултат, е просто задържане на познатото. Избягване на болката от изгубеното (или промяната). Като синтезирам двете изречения става – избягване на болката от загуба на познатото.
Има теоритици, с убеждението, че това е „страхът от непознатото“. Аз не го споделям. Не го виждам това нещо извън обсега му на оправдание. Как може да се страхувам от нещо, което не виждам? Как мога да науча и интегрирам нещо, ако се страхувам от непознатото? Това тъмно място може да съдържа огромен потенциал и пространство за удовлетворение и растеж (а може би и не). В действителност – има страх, но той е от загуба на познатото, което правя част от себе си. Нещо ми е доставяло удоволствие за дълго време или е интегрална част от мен, докато не съм го превърнал в условие за моето щастие или ме боли да изгубя такава част от себе си.

“Не всичко, което губиш, е загуба.”

Нека предположим, че не съм запознат, не ми е демонстрирано, не е вложена мотивация в посланието, че нещата съдържат множество елементи в себе си. Как трябва да разбера, че както поддържането на нещата същите може да е болезнено и задушаващо, така и че, промяната и загубата крият потенциал за откритие, утвърждаване или подсилване… които да ме удовлетворяват по различен (и може би по-добър) начин.
Какво, аджеба, не ми казват тия хедонистични, еднозначни родители, учители, държава и общество въобще? Че трябва да живея живота си като дете, вкопчено в играчките си? Имам ли право да им се разгневя и прехвърля отговорността за това, че всички са ме подвели, че не ми дават каквото искам и са виновни за чувството ми на болка? (мога ли да се сърдя на дъжда, че не знае как да пада отдолу – нагоре?) Ако е така, не се ли поставям пак в позицията на разглезено дете, което иска да е все на захарен памук?

“Когато хората ви казват как искат да пораснат – не им вярвайте. За бога, не им вярвайте. Единственото, което искат е да им поправите играчките… дай си ми колата, дай си ми репутацията, да си ми жената.
Промяната е болезнена. Топло и комфортно е в леглото, никой не обича да се юрка навън, ако може да си лежи на топло.”

Не сме ли често деца, в плен на вътрешния си родител, движени от глас, който не е нашият собствен? Не сме ли просто неспособни да се справим със болката си, която върви заедно със загубата, когато се опитваме да държим нещата същите? Промяната може да е многозначна, да съдържа много неща под болката и да е много по-градивна от стремежа да запазим познатото.

“Но докато не попиташ, отговора ще си остане – не.”
“Ако не издишаш – няма как да вдишаш.”

В никакъв случай не казвам, че вятърничаво всичко трябва да пускаме. Без собствени граници и здрави стъпки, няма и разумно пространство за събиране на опит и удовлетворение от собствените, уникални синтези. Иначе, може просто да станем на конфлуентна, скитаща супа.
Хармонията е в пилотажа между (в случая) двете; нюансите, които създаваме (даже и крайностите имат полза понякога) по пътя, който градим в движение (паузата бидейки част от движението).

“Никой не се къпе в една и съща река два пъти…”

… и естествено – времето е различно, водата е друга, ние не сме същите. Не може да сме вечно деца, но може сме като деца, в любопитното и неконвенционално изследване на външните и вътрешни граници, съчетано със зрялото им установяване и деклариране. Понякога и през болка.
Движението, било то на вътрешни или външни обстоятелства е простият ход на живота (щях да напиша времето). Ако имаш тежки съмнения, позагледай се в някоя (своя) стара снимка, която харесваш. Спомни си, ако можеш, как е било тогава… и какво провокира сега.

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s